автор: postscriptum

Беше привечер. Денят тъкмо се стягаше да се оттегли и да отстъпи място на нощта. Майка ми и баща ми току-що се прибраха от работа. С брат ми набързо напуснахме играта и влязохме вкъщи почти заедно с тях. Всеки се захвана да прави нещо и никой не забеляза в началото, че третият, едва четиригодишен брат, го няма.
– Деца, къде е брат ви? – попита майка ни спокойно, очаквайки че ние сме си играли с него до преди малко и знаем къде е.
– Не знам… Не знам… – отговорихме един през друг със средния ми брат ми и се заоглеждахме наоколо.
Мракът бавно се настаняваше и, макар да беше все още достатъчно светло, това създаваше усещане за тревожност.
Всички, като по команда, изскочихме навън и започнахме хаотично да търсим малкия ми брат. Надникнахме във всяко ъгълче на къщата, бараката, двора – никъде го нямаше. Не бяха минали повече от петнадесет минути, а сумракът беше обгърнал всичко наоколо.
– Отивам да го търся по махалата - каза баща ми и изхвърча на улицата.
– Детето… Боже, детенцето ми! – повтаряше майка ми и тичаше насам натам, вече без посока.
Напрежението беше обхванала и нас, децата, и без да съзнаваме усилвахме тревогата на майка ни като повтаряхме през плач: „ Майко, няма го... Mайко, няма го…”
– Няма го милото, боже, детенцето ми…– отговаряше като ехо тя на нашите вопли.
Баща ми се върна задъхан от тичането по улиците и на питащия поглед на майка ми отговори:
– Няма го. Никъде го няма...
– Боже! Ами сега?! – хвана се за главата майка ми.
Като не знаех и аз какво да правя, а и защото бях най-голям от братята - вече десетгодишен, тичах по двора и поглеждах, вече за кой ли път, във всеки ъгъл. Тогава чух нещо като въздишка откъм навеса. Тръгнах нататък, повече уплашен от тъмнината, отколкото воден от очакване да намеря брат ми. Пристъпвах бавно и се ослушвах на всяка крачка, макар че другите бяха само на метри от мен.
Под навеса имаше една каца и няколко щайги и беше лесно да се види, че брат ми го няма там.
Тръгнах обратно, но в последния момент реших да погледна в кацата, която вече беше пълна с тъмнина. Събрах всичката си смелост и надникнах вътре. Нещо помръдна и аз подскочих уплашен.
– Татко! – провикнах се уплашен. – Нещо помръдна в кацата, но ме е страх да погледна.
– Къде? – майка ми дотича преди баща ми да реагира.
– Детенцето ми-и-и! – проплака майка ми като изваждаше брат ми от кацата. – Детенцето на мама, милото ми детенце…
Беше го притиснала до себе си, целуваше главичката му и в унес повтаряше все същото.
– Не приказвай, ще го събудиш – намеси се баща ми, но думите му не стигнаха до съзнанието на майка ми.
Уморен от игрите през деня, брат ми беше си намерил топло местенце в старите черги, оставени в кацата, беше се увил с тях и сънят неусетно го беше погълнал. Той не се размърда изобщо, докато майка ми го отнасяше в къщата.
От онази вечер помня още нещо: как майка ми, тази сдържана жена, седна на леглото до заспалия ми брат, хвана ръчичката му и се разрида.