автор: nickyqouo

Локомотивът бе потънал в прах, масло и дългогодишна мръсотия, истинските му цветове се криеха някъде дълбоко отдолу под слоевете време, и никой вече не си ги спомняше.
Шестдесет лета се бяха изтъркаляли сред грохота на тежките колела по безкрайните релси. Електрическите му системи бяха стари, но някои техни части бяха обновявани в епохата на електрониката, поради което имаше налице и няколко микропроцесора. Нямаше ясни спомени кога точно се бе осъзнал като Локомотив, но бе доволен от битието си, вършеше своята работа и мощното му дизел-електрическо сърце работеше добре и понякога теглеше по четиридесет вагона със скрап към пещите в дебрите на рециклиращия град. Този рейд обаче бе по-различен, мислите му запрепускаха по ръждиви проводници и запрашени платки, когато машинистът бе задал автоматичен режим на движение и бе скочил от платформата. Обикновено локомотивът не навлизаше толкоз дълбоко сред километричната плетеница от разтоварища за скрап и пламтящия ад на пещите, прострели се в дъги редици зад разтоварищата. Този път всички семафори му даваха зелена светлина и той продължаваше тежко напред. Сам, вече без товар. Пробиваше си път бавно напред следвайки зелените семафори, докато ярката светлина на централната пещ не се изпречи право пред него огрявайки метала на горещите релси. Мислите му препускаха по-бързо! Все пак продължи да изпълнява зададения автоматичен режим и зададения курс. Но чувстваше с всяка своя частица метал, че нещо не е наред в този рейд. Бавните процесори стигнаха до вероятния отговор, но го провериха още три пъти преди локомотивът да се убеди, че това наистина е най-вероятната причина за този курс. Локомотивът си отиваше, пълзеше с определената скорост към ада на пещта и изживяваше своите последни минути. Внезапно, използвайки самосъздала се резервна електронна верига, заобиколи автоматичната команда и зададения курс. Спирачките блокираха тежките колела. Стотици тонове маса се впиха в горещите релси и с писъци и вой започнаха да убиват скоростта. Колелата се завъртяха бавно в обратна посока, на заден ход. Локомотивът ревеше. Милиони искри хвърчаха под мощните колела. Бе успял да убие инерцията и дори да потегли назад. По-далеч от огнения ад! Но други имаха по-голям опит в убиването. В последната фаза от своя път, Локомотивът се намираше върху двестаметрова подвижна платформа, която започна да се повдига в задния си край. Локомотивът гледаше право в огненото сърце на пещта и морето разтопен метал в гърлото и. Колелата виеха и двигателят ревеше неистово. Маркучи с масло се пръскаха и течността обливаше колелата и тялото на Локомотива, маслото се запалваше и сред горящите струи той приличаше на огнен дракон. Платформата, движена от своите гигантски хидравлични крикове се издигаше бързо в единия си край и Локомотивът не успяваше да компенсира със своята мощ и скорост. Плъзна се надолу. Отначало само с един дяволски, предателски метър, но после все по-стремглаво! Надолу и надолу! Изсипваха го! Изсипваха го в смъртта! Виещите колела и ревящия двигател се поддадоха на гравитацията и се отлепиха от релсите. Локомотивът се преметна в нажежения въздух. В тези последни секунди на тежък полет към сърцето на огненото езеро, Локомотивът си помисли, че може би, щеше да оцелее ако беше Самолет и имаше криле. Пушеци се стелеха над рециклиращия град и над сивите машинисти които крачеха по прашната земя.