Художникът рисуваше, с години.
Бе всеотдаен майстор, затова
в ескизите Небето беше силно,
и изумрудна тучната трева.
Обичаха го. Нямаше обида,
че гръб им е обърнал ден след ден.
Той висшата реалност бе опитал
и бе й се отдал в омаен плен.
Луната се издигна много пъти
със царя-слънце в менует безспир.
Лета и зими минаха, но вътре
художникът твореше в своя мир.
Ценители, приятели, любими
откриваха в платната му вестта,
че властна е тъгата без причина,
ала пък не пресеква радостта...
Зовяха го на дружески приеми
във всеки двор, тъй както никой друг.
Но нямаше творецът свое време,
освен дареното за Демиург.
Дървари караха в талиги трупи
из улиците, прашни или в кал.
Чирачето ковеше пак обувки,
месарят пазареше бута цял...
Приятелите взеха по картина,
без жажда за хиляда светове.
Поредната миледи си замина,
с един предприемач на платове.
Вината ли? За нея не, не зная!
Дали не стигна искрения зов?
Или не се намери и до края
достатъчно, достатъчна любов?
А много още може да се каже!
Бе жив в платната вечни всеки лист,
със всяка жилка, сутрин с перли влажни,
и тръпнеше на ласкавия бриз...
Шедьоврите си – всъщност са шевици –
тъчеше той безспир в красив гоблен,
изтегляше си от сърцето нишки,
топеше се, в картина претворен...
И бе април. Последният приятел
видя ескиза, седна. Зарида.
Останал бе художникът в платната,
загърбил за последно бе Света.
И днес стои. Не сте ли го видели?
Палитрата и четките държи,
готов да нарисува нови трели,
и бялото платно отпред лежи...
Познат ми е. Или го мисля само?
Но ще го питам, както си стои,
с ръка на нарисуваното рамо:
Художнико, какво рисуваш ти?