автор: dred

Българските военни бяха предполагали, че атаката ще дойде от Видин, за това и по-голяма част от обречената на разгром армия била дислоцирана именно там.
Никой не очаквал атака от към Добруджа и на 3-ти март там имало само няколкостотин резервисти и остарели ПВО системи. Воят на сирените ги хванал по време на поредната спокойна вечеря. Част от тях загинали още преди да успеят да стигнат до постовете си. Премазали отбраната за минути заедно с целия град. Помели и изпратените срещу тях самолети. Било битка, която българите били обречени да загубят. И тогава, в това поле, малко преди залез непобедимата армадата от колоси били пресрещнати от тринадесет мъже въоръжени само с мечове...
Тайното оръжия на Балканския съюз.
... и била напълно унищожена.
Дани плъзна поглед из полето. Виждаше само златистото море от пшеница. В далечината се зеленееше царевица и жълтееше слънчоглед. Опита си да си представи това място изпълнено с горящи останки от унищожени колоси опръскани с кръвта на операторите им... и благодари на Бог, че не успя.
Тя потрепери. Тук, на това място, се бе състояла най-голямата битка в историята на България. В нея бяха участвали общо 363 души. Оцелели бяха само четирима- до един косачи.
И въпреки това нямаше паради, нямаше оркестри, нямаше почетна стража, нямаше журналисти или тълпи от граждани. Единственото, което посочваше гробището на най-могъщата армия бродила на тази планета беше една обикновена статуя насред едно пусто поле.
-Татко?
Мъжът откъсна насълзените си очи от статуята сочеща небето.
-Да, скъпа.
-Може ли да си ходим?
Той кимна сковано.
-Разбира се, мила. Хайде.
Двамата обърнаха гръб на самотната статуя и закрачиха по пътя, по който бяха дошли. Дани погледна часовника си. Бяха стояли на полянката само 4 минути. Въпреки това тя имаше чувството, че са били тук векове. Тя стисна ръката на баща си. Дланта му беше студена и влажна.
-Тате?
-Да.
-Ти... ти как оцеля?
-Случайно.
Дани замълча. Не искаш да разпитва повече. Бе виждала как той се върти в леглото си говорейки на сън. Дори след 15 години той все още викаше мъртвите си другари смазани под димящите руини на Генерал Тошево. Двамата продължиха напред в пълна тишина. От двете им страни пшеницата все така шумолеше галена от бриза. Над главите им един невидим самолет оставяше след себе си бяла следа по синьото небе. Беше тихо.
-Носех снаряди.
Дани почти подскочи.
-Какво?
-Оцелях защото носех снаряди-повтори баща ѝ с очи впити в нищото. Крачеше сковано сякаш не знаеше на къде да върви.-Бях резервист и не можех да стрелям със зенитно оръдие. За това моята задача беше да нося снаряди. Един колос удари позицията ни докато носех към нея сандък с боеприпаси. Онова нещо беше толкова близо, че даже видях номера на гърдите му... това не го пише в учебниците, но всички те бяха номерирани. От 1 до 351... нямаха номер 13, представяш ли си? От целия разчет само аз оцелях. Загинаха 30 души, а аз се отървах само с натъртване, две счупени ребра и мозъчно сътресение, защото носех проклет сандък със снаряди, които даже не можеха да одраскат онези неща. Много героично, нали?
Дани стисна ръката му толкова силно, че пръстите я заболяха. Какво можеше да каже тя на човек, който е видял парчетата от другарите си разпилени из опушен кратер.
-66...-измърмори баща ѝ.-Това беше номера на онзи колос, който удари позицията ни. Номер 66... никога няма да го забравя. Цифрите бяха яркочервени.. една шестица и до нея още една-той замълча за миг и сякаш обмисляше казаното и накрая тихо прошепна.-Номер 66... проклет да си!
-Той е бил унищожен тук, тате-каза тихо Дани.-Операторът му е загинал... всички оператори са загинали.
-Знам това, мила. Ако не беше така отдавна да си бях теглил куршума. Нямаше да преживея това копеле да се разхожда по тази земя жив и здрав.
Дани с мъка стисна очи, по бузите ѝ закапаха сълзи. Брадичката ѝ затрепери. Бе виждала лицето, с което баща ѝ чисти пистолета останал ѝ от онези години. Докато лъскаше и без това сияещите от чистота части той сякаш бе на хиляди километри. Когато го правеше майка ѝ винаги си намираше повод да излезе някъде, за да не я види дъщеря ѝ как плача. Твърде от рано Дани бе научила какво значи „самоубийство“ и до сега чуеше ли тази дума в ума ѝ винаги изникваше гледката как баща ѝ чисти пистолета с онова странно отнесено изражение. Веднъж майка ѝ се бе опитала да изхвърли оръжието. В онзи ден Дани за пръв и последен път бе видял как баща ѝ вдига ръка срещу съпругата си.
-Скъпа?
Гласът на баща ѝ я стресна.
-Да, тате.
-Чувала ли за тринадесетия косач?
Дани поклати глава. Никой не знаеше имената на косачите, а още по-малко лицата им. Те бяха просто цифри- първия косач, втория косач, третия... просто безлични цифри, зад които сякаш не стояха човешки същества.
-Не, тате.
-Не се учудвам. Онова, което е направи няма да го прочетеш в нито един учебник по история, нито пък ще го чуеш в някой научно-популярен филм. Тринадесетия косач беше родом от Тошево.
-Така ли?
-Да. Знам, защото го видях с очите си.
Понякога го виждаше в сънищата си. Улиците бяха зарити в останки и изпъстрени с кратери, онези сгради, които не бяха улучени от унищожителния огън на колосите горяха. Труповете бяха навсякъде- мъже, жени, деца, млади и стари. Някои бяха цели, но повечето разкъсани на парчета. Във въздуха се носеше вонята на дим, кръв и смърт. Само за няколко минути тихото, сякаш вечно спящо градче се бе превърнало в истински ад. И сред този ад газеше един мъж с шлифер и армейски ботуши, стиснал в ръка меч. Дори не обърна внимание на олюляващия се войник, който вървеше по разбитата и покрита с руини улица и викаше с прегракнал глас „има ли някой“ с надеждата, че ще получи отговор. Мъжът с шлифера го подмина, бутна една по чудо оцеляла портичка и влезе в двора на къщата. По-голяма част от сградата все още стоеше на мястото си. Ракетата изстреляна от неизвестен колос бе ударила пряко съседната къща и на нейно място имаше само един димящ кратер. Ударната вълна обаче бе достигнала до съседа ѝ, сривайки покрива и едната ѝ стена.
Никога нямаше да забрави как мъжът с шлифера повдигна с една ръка няколко тежки греди и просто ги бутна настрани сякаш бяха клечки за зъби. Ушите му пищяха от експлозиите, но въпреки това чу как непознатият с шлифера плаче. Издърпа изпод руините едно окървавено тяло. Никога нямаше да забрави как вика „майко, майко... о, божичко... мамо... мамо събуди се... моля те...“.
Не помнеше колко време бе стоял до онази портичка и гледал как мъжа моли мъртвата си майка да отвори очи. Може би е било минута или дори век... просто не помнеше. Помнеше обаче как мъжът внимателно бе положил тялото на земята, погали разпилените побелели коси, взе меча, който до този момент бе стоял забравен... и просто скочи. До онзи ден никога не си бе помислял, че човек може да лети, но онзи мъж го бе направил. Той просто полетя... или пък бе скочил много високо, това нямаше значение. До тогава не бе подозирал за съществуването на косачите... никой не бе подозирал. Съвсем ясно помнеше как си помисли си, че си е ударил главата при взрива. Помнеше и как се обърна и продължи да крачи по разбитата улица, викайки някой оцелял. Забрави за мъжа в мига, в който чу едно тихо „помощ“ изпод руините на поредната разрушена къща.
После всички бяха научили за косачите и бе разбрал, че онова не е било просто халюцинация.
-Имах един познат в разузнаването. С него бяха състуденти преди да ни мобилизират и той ми разказа какво се случило. Онзи човек... тринадесетия косач отишъл в Румъния, където били войските, които трябвало да окупират България след като колосите приключат с нас и знаеш ли какво направил?
Дани поклати глава със затаен дъх.
-Изклал ги всичките. Пет дивизии, общо петдесет хиляди войника... изкла-ни до последния човек. Бил сам, въоръжен само с един меч. Не успели да го спрат. Представяш ли? Петдесет хиляди души...
Дани усети как стомахът ѝ я свива. Петдесет хиляди души... това беше колкото цялото население на квартал Добротица, в който тя самата живееше.
...петдесет хиляди...
Мъртви, изклани един по един.
...петдесет хиляди...
Съсечени от обезумял човек, който е държал в прегръдките мъртвото тяло на майка си.
...петдесет хиляди...
Планини от трупове, издигащи се до където ти стигнат очите.
-О, боже-простена Дани.
-Миличка, добре ли си?
-Да, да-тя задиша дълбоко превита на две. Усещаше как стомашните сокове парят гърлото ѝ.-Само малко ми прилоша. Ей сега ще ми мине.
-В колата има хапчета миличка. Още малко остана... ох, съжалявам.
Той вдигна поглед и срещна кафявите очи на непознат мъж. Беше облечен в дънки и бяла риза със къс ръкав. През рамо бе преметнал раница и се бе насочил натам от където те се връщаха. Още един отиваше да зърне паметника.
-Не ви видях...
-Няма нищо-непознатия махна с ръка и се усмихна. Погледна към Дани, която стоеше превита, притиснала длани към коленете си и дишаше дълбоко.-Тя добре ли е?
Дани вдигна очи от черния път и се насили да се усмихне.
-Да, нищо ми няма. Само малко ми прилоша.
Непознатия кимна.
-За пръв път ли си тук?
Дани кимна. Мъжът се усмихна в отговор.
-Първия път със всички е така. Ще свикнеш.
Дани отново кимна. Последното нещо, което искаше бе да свиква с такива неща. Прииска ѝ се никога да не беше идвала тук. Защо баща ѝ толкова настояваше да я доведе и най-вече защо тя се беше съгласила. Можеше да си остане у дома и просто да слуша музика или да прочете някоя книга. Вместо това бе дошла тук, на това прокълнато място.
Непознатия се усмихна за последно, махна им и продължи по черния път, който щеше да го отведе все по-надълбоко и на надълбоко сред нивите чак до самотната статуя.
Дани преглътна и се изправи с тежка въздишка. Все още усещаше киселия вкус в устата си, но поне стомахът ѝ се бе успокоил.
-Тате, хайде да... тате... тате!
Той се сепна и откъсна очи от непознатия, който вече се отдалечаваше по черния път.
-Кажи мила.
-Хайде да се прибираме, а?
Баща ѝ се усмихна и разроши кестенявата ѝ коса, която бе наследила от майка си.
-Не е лоша идея.
-Според мен идеята е направо страхотна.
Той пак разроши косата ѝ. За разлика от друг път тя не му се скара, че ѝ разваля прическата. Стисна малката ѝ топла длан и двата продължиха по пътя. Статуята остана далеч за тях.
-Тате, добре ли си?-попита го изведнъж Дани.
-Какво... да, да, добре съм. Просто малко се отнесох-той въздъхна тихо.-Твърде много призраци.
Тя повече не го попита. Докато вървяха по пътя той един-единствен път погледна през рамо. Не видя нищо, разбира се. Статуята и непознатият бяха изчезнали далеч назад. Този глас... толкова много приличаше на...
...мамо, събуди се... моля те...
Тръсна глава. Грешеше естествено. Просто призраците бяха твърде много.
Твърде... твърде много.
Призраци.