автор: dred

-Дани... дани, почакай малко.
-Хайде де, тате, до кога ще се влачиш?
Мъжът спря и притиснал длани в коленете си дишаше тежко.
-Не съм на твоите години, фъстъче.
Момичето се разкикоти и се затича към баща си. Тя го бодна с пръст по кръглия корем.
-Ще искаш допълнително за закуска, а?
Мъжът се усмихна и потупа големия си корем, който вече се подаваше над колана и опъваше ризата му.
-Не съм виновен аз, че майка ти готви добре.
-Да бе, ти си жертвата.
-Естествено-той стисна ръката ѝ.-Хайде, мила, съвсем малко остана.
Двамата закрачиха по тесния черен път, който прерязваше като нож нивите, разливащи се чак до края на хоризонта. Добруджа беше красива през този сезон. Пшеницата бе узряла и полетата изглеждаха като покрити със злато. Тук там се зеленееха блокове с царевица или се жълтееше слънчоглед. Във въздуха цареше само тишина нарушавана от шумоленето на вятъра в посевите. Пшеничните класове леко се люшкаха на бриза идващ от морето, което бе само на по-малко от двадесет километра от тук. Небето бе синьо и тук-там се виждаха вече разсейващите се бели линии оставени от самолетите.
Беше тихо и спокойно... дори някак твърде тихо и спокойно. Единствено смехът на момичето разчупваше странната тишина сякаш затиснала полетата.
-Тате, нали каза, че остава малко?
-Аха.
-До сега извървяхме два километра. Защо просто не дойдохме до тук с колата.
Мъжът се поколеба. Това беше добър въпрос, на който той самия нямаше отговор. Как можеше да обясни на дъщеря си, че всъщност така е правилно, че всички дошли да видят паметника вървят пеша като част от някакъв странен ритуал. Може би тя щеше да знае отговора ако бе видяла с очите си онова, което и той бе видял преди 15 години. Благодареше на всичко богове, че това ѝ бе спестени. Дори след десетилетие и половина кошмарите изпъкваха сънищата му. Онази нощ... онази кошмарна нощ, когато Адът се стовари над това тихо и спокойно място в самото сърце на Добруджа...
-Татко?
-Да, мила?
-Плачеш ли?
-Какво?
Той докосна лицето си и усети влагата по пръстите си. Две сълзи се бяха търкулнали по бузите му.
-Ни миличка, просто от топлия вятър ми се насълзяват очите.
Момичето кимна неуверено. Беше на 15 години и никога до сега не бе виждала баща ѝ да плаче. Тя само стисна ръката му още по-силно и продължи да крачи с него.
Паметникът изскочи сякаш от нищото. Намираше се на края на тесния черен път насред мъничка кръгла полянка, която сякаш с последни усилия бе успял да избута нивата с пшеница, която я обграждаше, за да си спечели мъничко местенце.
-Стигнахме-каза простичко мъжа.
Двамата впериха мълчаливи погледи в паметника. Не беше грандиозен. нямаше арки, нямаше градини с цветя, нямаше пейки, нямаше почетна стража, нямаше пламтящ вечен огън... просто една статуя насред малка поляна намираща се в средата на поле с пшеница.
Момичето усети как по гърба ѝ, запотен от дългия път през полетата се плъзват ледени тръпки. Беше чувала за това място.... всички българи бяха чували. Бе чела в часовете по история за него, бе гледала научно-популярни филми, бе изчела всяка книга за онзи кошмарен ден, в който тя самата се бе появила на този свят само на двадесет километра от тази простичка статуя. На снимките, които бе виждала тя изглеждаше толкова проста, обикновена и някак невзрачна- една глупава статуя насред буренясала поляна. Нищо повече. Само, че в действителност беше много, много повече от това. Едва сега момичето, чието име бе Дани Милич, че на света няма фотоапарат или камера, която да хванат странното чувство за мощ, което излъчваше тази простичка статуя.
Тя бе от бронз, който въпреки че бе излъскан до блясък някак поглъщаше слънчевите лъчи на следобедното слънце и излъчваше натрапчив хлад, разстилащ се не само из поляната, но и в цялото поле. Изобразяваше мъж, който бе облечен в шлифер, замръзнал завинаги развят от недоловим вятър. В дясната си ръка стискаше меч, а с лявата сочеше на север право към небето сякаш искаше да покаже на всички нещо, което само той можеше да зърне. На каменната плоча, върху която бяха стъпили ботушите му имаше кратък надпис:
Тук паднаха деветима за свободата на всички нас.
-Тук ли е станало?-попита Дани и за миг не позна собствения глас.
Не го помнеше някога да е бил толкова тих и дрезгав.
Баща ѝ кимна. По бузите му се плъзнаха две сълзи, но този път той не се опита да ги изтрие. Дани откъсна очи от баща си и впери поглед в статуята. Усети как очите ѝ се пълнят с влага без сама да знае защо. Всичко това бе минало за нея... минало, за което бе чела в учебниците и книгите, бе гледала по филмите, бе слушала разказите на възрастните. Беше се появила на бял свят на 3 март 2029 година. Днес имаше рожден ден и ставаше на 15 години. Беше проплакала за пръв път секунди след като воят на сирените бе огласил Добрич. Не бе разбрала, че на по-малко от двадесет километра от нея баща ѝ се опитва да спре унищожителната атака дошла от север.
-Дойдоха оттам-каза той с дрезгав глас сочейки в същата посока, в която сочеше и мъжът с меча.-Минаваше шест вечерта, когато ги видяхме. Проклетите неща изникнаха сякаш от нищото. Дори радарът не ги беше засякъл...
Дани знаеше, че сирените в Генерал Тошево, мъничко градче в Добруджа недалеч от границата с Румъния, се бяха включили първи в точно 18:04. Противовъздушната отбрана бе открила огън секунди след това. В 18:06 в бяха долетели на помощ и бойните самолети дошли от Варна. В 18:11, точно 7 минути след включването на сирените, малкото градче кръстено на великия генерал вече не съществувало. От десетте му хиляди жители оцелели едва 800 души. От петстотинте войника, които го защитавали бяха оживели тридесет и двама, един от които и нейния собствен баща. Никой от тях не бе напуснал поста си. Оръдията и ракетните установки не спрели да стрелят докато и последния член на разчетите им не бил убит или осакатен.
И въпреки това нападателите не бяха спрени. Единственото, което бяха успели да направят шепата защитници бе да ги забавят със 7 минути. И с това бяха спасили Добрич и неговите двеста хиляди жители. Тук, на това място, само на няколко километра от седмия по големина град в България, населяван от почти четвърт милион души най-страховитата армия, която само за часове бе помела държави като Чехия и Полша бе смазана и унищожена от тринадесет мъже.
Дани плъзна поглед по статуята. Не изглеждаш да е по-различен от всички останали мъже на планетата- нито много едър нито много дребен, нито много слаб нито много дебел... мъж като всеки друг. Имаше дълга коса, която стигаше до раменете му. Чертите на металното му лице бяха размити сякаш скулптора се бе опитал да изобрази всичките тринайсет лица върху него. Носеше шлифер, чийто поли бяха замръзнали за винаги разлюлявани от вятъра, който само неизвестния скулптор бе усетил. Под него носеше риза, за която Дани знаеше, че е била черна и черен панталон. Бе обул и обикновени армейски ботуши. Мечът в дясната му ръка бе замръзнал във въздуха сякаш мъжът тъкмо се канеше да го вдигне, за да съсече враговете, към които сочеше. Това беше и единственото оръжие, което бяха използвали в битката преди 15 години и с него бяха надвили ракетите, снарядите и лазерите.
Наричаха ги по най-различен начин- юбери, свръх-войници, алфа-бойци, но бяха останали в историята със зловещото си прозвище.
Косачи.
Дани бе учила за тяхното раждане в часовете по биология. Косачите се бяха родили съвсем случайно. В една лаборатория, при рутинен медицински преглед на войници, бе открита рядка генна мутация в 13-тата У-хромозома. Учените бяха установили, че тя се среща единствено сред коренното население на Балканския полуостров и то при средна честота от 1 на 1 000 000. Никой не знаел каква е причината за тази мутация или какво причинява докато някой случайно не облъчил с малки дози тау-радиация един от носителите. И така се родил първия косач- хиляди пъти по-силен и по-бърз от всеки обикновен човек той бил способен да използва 100 % от капацитета на мозъка си, което сваляло всички физически и психологически ограничения, поставяни от човешкото му тяло. Когато били създадени и други косачи било установени, че всеки от тях има и свои уникални пара-сензорни способност. Някои можели да левитират, други да разбиват цели сгради само с мисъл, трети да се лекуват раните си толкова бързо, колкото ги получават... били нещо, което светът не познавал до сега.
От часовете по политология Дани знаеше и друго- не е имало по-подходящ момент, в който косачите да се родят. През 2029 г. Европейския съюз вече обхващал над 41 държави на три континента. Сред старите членове като Германия, Франция и Великобритания имало и съвсем нови като Азербайджан, Грузия, Туркменистан, Египет, Мароко и още много други. Огромната организация вече преживяла няколко вътрешни сътресения. През 2020 г. Чехия се опитала да напусне Съюза. Отговорът на старите членове и бивши империи бил незабавен- новата европейска армия нахлула окупирала републиката, сваляйки правителството. През 2022 г. Унгария също се опитала да напусне организацията. Отговорът на Брюксел бил незабавен- двадесет и пет дивизии поели на изток, за да „прогонят метежниците и възстановят демокрацията в страната“. Войната продължила от 14 май до 1 август, когато сред руините на Будапеща била подписана унгарската капитулация. За почти трите месеца война загинали 747 хиляди души над 600 хиляди от които- цивилни. Резултатът- Унгария- цялата в руини, се отказала от едностранното си решение да напусне Съюза, борсовите индекси отбелязали кратко понижение, акциите на компаниите-производители на оръжие скочили с над 30 %, а годишните им печалби- с 380 % и всичко продължило по старому.
С едно изключение- осемте най-големи корпорации, производители на оръжие, електроника и роботи се обединили в колосален концерн наречен „Гея“. След две годишни изследвания от заводите на Гея в Дортмунд излезли първите десет колоса- ултимативното оръжие на Европейския съюз, което скоро било наречено „краят на всички войни“. Огромните, управлявани от хора, роботи можели да оперират по земя, въздух и вода, за часове да достигнат до всяка точка на Съюза и да потушат всеки бунт. Бойното кръщение на колосите било през 2025 г. когато Тунис се опитал да отложи влизането си в Организацията с шест месеца. Дипломатическата нота на тунизийския президент Ахмед бен Бадрави била получена на Брюксел на 1 февруари. На 3-ти февруари, в 10:19 минути централно-европейско време двадесет колоса навлезли в тунизийското въздушно пространство. За 17 минути военно-въздушните сили на страната били унищожени. Противовъздушната отбрана на столицата Тунис била съкрушена за 39 минути. В 12:04 заместникът на загиналия под развалините на президентския дворец Ахмед бен Бадрави подписал капитулацията на Тунис. Страната се присъединила към Съюза по график, а колосите били приети официално на въоръжение.
Така на бял свят се появило роденият от Гея „край на всички войни“. Невиждана до тогава армия от 350 колоса гарантирала мира и спокойствието в Съюза. През 2026 г. именно те премазали мексиканския експедиционен корпус в Куба и установили протекторат на Съюза над Панама и Коста Рика. Изпратените в Панама американски войници под формата на доброволци и военни съветници били заличени за минути. Те принудили Бразилия да подпише договора за взаимопомощ, който веднъж за винаги изхвърлил Русия и САЩ от този регион, а Латиноамериканския съюз като политическа организация се разпаднал.
Сред държавите, които не одобрявали новата политика били „старите нови членове“ на Съюза- България, Румъния и Гърция и присъединилите се към тях през 2016 г. Сърбия и Албания и Косово през 2018 г. Още през 2015 г. Договора от Лион определил държавите от Източна Европа просто като източник на човешки ресурси и пазари за стоките на Запада, а Договорът от Барселона и Споразумението от Кишинев само затвърдил този им статут. Опитите на балканските държави да променят водената по отношение на тях политика били пресечени от инвазията в Чехия, а съдбата на Унгария послужила като нагледен урок за онези, които не се съобразяват с Общата политика. Въпреки това няколко проведени срещи между лидерите на Гърция, България, Сърбия, Косово и Албания довели до формиране на нещо, което в Брюксел било наречено „Балкански съюз“. През 2027 г. се заговорило все по-силно за този „съюз“ макар и балканските държави да отричали, че такава организация въобще съществува. В края на същата година терористичната организация „Черна ръка“, обявила своето собствен о съществуване и основната си цел- веднъж за винаги да сложи край на влиянието на Европейския съюз на Балканите. През 2028 г. започнали първата ѝ атака станали известна като Червения април- осемнадесет бомби се взривили в Париж, Лондон и Берлин в рамките на един месец. Загинали общо 2300 цивилни и над 100 военни. Съюза обвинил балканските държави, че покровителства терористи. В отговор те обявили, че нямат нищо общо с „Черна ръка“ и че такава организация дори не съществува. Разследване кой всъщност стои зад атаките и името „Черна ръка“ така и не се провело. Вместо това Европейския съюз предпочел да предислоцира част от войските си в Румъния. Общо 50 000 войника заели позиции на север от Дунав в очакване на заповед да започнат да строят понтонните мостове. България, като пряко застрашена, отвърнала по единствения възможен начин- мобилизирала собствената си армия. Това от своя страна било възприето като акт на открито обявяване на война и през 2029 г., след кратко отклонение до Полша и Чехия за потушаване на местни вълнения завършило с над 100 000 цивилни жертви, армадата от 350 колоса се насочили на юг, за да унищожат веднъж за винаги Балканския съюз.