автор: daro

Нескончаем полет на птица
лелее любовно Париж.
Лилави отсенки надлъж
прелитат тъжната скица.
В далнини на вечерни небеса
дневни, позитивите зреят.
В свенливи зеници гълъбиците пеят
закачливо под ризата на жена
…и с абсент копнежи отпиват.
От нямата лента, стар бандалеон
разтяга усмивки в шансон,
но нито звук, импулс не отправя.
Само онова парашутче от сън –
софийче с дъх на глухарче,
което снишава…
Иди…иди, Красота!
По изящните ключиците на Монпарнас
частицата в теб…мен остави
целунала ничком земята
и само едно ми вземи –
рисунка на ”мосю Моди.”*
Любовта е отдаване – дъжд
по стъпалата на любовен Париж.
В преляла сетивност боли
един нов свят – недовършен…
плащеница от лен и елей
с теб, не толкова мъчителен.

*Амедео Модилиани