автор: riiva

Куфарът ми е стегнат, заминавам, самолетът ми излита след час. Остава ми да подредя спомените си – да ги извадя от вехтия скрин в душата ми, да ги разстеля един до друг върху празното легло в празната стая в празния ми живот и да реша, тези ще взема, тези остават. Не бързам, този последен спомен – аз, леглото, стаята, кънтящата изпразнена тишина, още не се е родил, трябва да си взема и него.
Седя до прозореца и гледам навън, към топлия шумен кипеж пред блока. Денят е ясен и слънчев, чистичък и грейнал като първолаче в първия учебен ден. Мракът ми се сгъстява, заминавам завинаги, а сякаш всички се радват. Даже времето, макар да не съм сигурна, че бих се почувствала по-добре, ако небесата се потопяха в поройни сълзи. Навън играят деца. Три са и дърпат хвърчило. Не го правят умело, но не мога да отлепя поглед от тях, хипнотизирана съм. Прекрасно е! Най-веселото хвърчило, което съм виждала. Лети нависоко, пъстра точица, която танцува. Вятърът горе е силен, кроткото полюшване отпреди се е превърнало в накъсан див хаотичен танц. Децата се карат, и трите искат да водят хвърчилото. А то се изплъзва, бяга, освободено от несигурния хват на малките ръце. После се връща, игриво е, мами ги с бързите си лупинги и преобръщания. И те побягват. Бягам и аз – към терасата. Имам нужда от този цвят, не мога да да го загубя. Напрягам очи да го видя за последно, високо горе, не по-голямо от главичка на топлийка сред пухкавите окъпани облаци на ясното небе.

Загубих цветовете си. Осъзнах го, когато съпругът ми замина. Да търси работа и по-добър живот може би. Сега си мисля, че търсеше цвят. Дори не съм разбрала, кога ръката, която ме галеше, е станала черно-бяла. Цветовете му бяха изтекли, превърнал се бе в негатив, а аз, пъстроцветна и пролетна, не виждах, и не виждах как хвърчилото се изплъзва от ръката му. А после загубих червеното. Беше усещането ми за жена и любовта, над която мислех, че имам пълни права. Последва го зеленото за надеждата да получа зелена карта и да замина при него. Останах без синьото – за океана, който нямаше да прелетя за да започнем нов живот там, и без жълтото, когато той загуби работата си заради кризата. Стискам до болка перилата с черно-белите си ръце. Нищо не ме задържа тук. Децата се заливат от смях и тичат. По-силен порив на вятъра е запратил хвърчилото обратно долу. Сега лети ниско, почти докосва короните на дърветата, опашката му опира в клоните. Смешно е, като малко момиченце, подскачащо на един крак. Шареното лице гледа ту към усмихнатото синьо небе, ту към светналите малки личица долу в ниското.

Заключвам вратата и хващам дръжката на куфара. Не е голям, но тежи. Тежи най-вече от спомени. Усмихвам се – най-отгоре съм сложила, внимателно сгънат, пъстрия спомен за едно детско хвърчило. Точно върху черната кутия на друг спомен. Потръпвам, боли ме да отварям тази кутия. Винаги ще боли, но се уча да я отварям всеки ден. Както парализираният се учи отново да ходи. Нужно е ... за да не забравя защо тръгвам. Спомен за задушен летен следобед и безличен глас в телефонната слушалка. Думи, които нищо не значат, барабанят със страшна сила в ушите ми, като едри капки дъжд по огънатата ламарина на входа на блока ни. В кутията са само шепа от тях, не са нужни повече. И така заемат половината куфар. Съпругът ми е мъртъв, „кога ще мога да прибера тялото”. Кога ще мога да прибера тялото, кога ще мога да прибера тялото ... Тежи. Самолетът ми е след час. Няма да се върна, ще търся цветовете си. Поглеждам към куфара и се усмихвам –шарената опашка на хвърчило се влачи подире му.