автор: toma_verni

На сватба, като на сватба.
Седнали сме двата рода и приятели, подредени по признака „наши” до „ваши”, и разливаме двадесет и три годишната ракия на новоизлюпения свекър, а той – макар с лепенка на бузата от последната сутрешна контра на бръснача – се смее и пуска пиперливи приказки за разчупване на леда.
- Пий, бе младеж! Сливенската перла ряпа да яде пред този еликсир! Гледай! То цвят, то мирис – душа да дадеш за нея! Виж как маазно тече, докато я разливаш по чашките! Въъ! Да не беше жената, да я опази, до сега да съм и видял сметката. Стррашна!
Изведнъж се обръща към обикалящия като замаян сервитьор и подвиква:
- Абе, момче, нямате ли по-големи чаши в този ресторант? В тия напръстници за комка ли ще сипваме? Сватба е това, еей! Един път сина си женя. Я, иди ми намери нещо по-така! Като за мене. Митеее, честито, татковото!...

Наемам срещу му чашка и надвиквам оркестъра с поредното пожелание за сполука на младоженците. Пресягането през отрупаната маса се оказва недостатъчно, за да се целунат „напръстниците” ни, та се понадигам от стола, завъртам се и… през празното място от ляво забелязвам контрастиращото някак с напрегнатото си изражение, симпатично лице на попрехвърлила младините жена. Усмихвам се, кимам несръчно и изтърсвам едно сподавено „Наздраве!” в посока на явно търсещите ù някого очи и се обръщам на другата страна.
„Как можа Митака да ме изтупа на тази маса и то между роднини на булката?!И тази жена! За кого ли е празният стол помежду ни?! Дано е за мъжа ù! С лели и стринки наоколо как се кара сватба?” мислено благославям виновника за събитието, докато се връщам от краткото си бягство към тоалетната. Сядам на мястото си и докато врявата наоколо е в разгара си, „странната” набързо някак се изнизва към входа на ресторанта…
Бай Жеко се казваше съседът ми на масата. Голям българин. Ако вярвах в преражданията, бих се заклел с чиста съвест, че е бил и преди човек и то не кой да е, а един от стоте воеводи, станали нарицателни за града ни. Или поне байрактар. Изпечен от слънцето, с напукани, очукани в работа длани…
Докато седна, посегна към ракията, сипа догоре в чашата за безалкохолно и на един път я преполови. Ей така, на шега сякаш. След това се усети като че ли, та рече едно „Наздраве!” на сватовете и младоженците, отпи още една глътка само и отпусна ръка. Жената го гледаше молитвено някак, а по бузата и се стичаше кротка вадичка.
- Момче, я ела да се проветрим с тебе навън, че ми е душно нещо! Хубаво свирят тия циганчета, ама не ми е до музика нещо. Ела, ела! Ще изпушим по някоя цигара, пък после ще се върнем да се повеселим, а?

Седнахме на една от по-далечните пейки, загърлена в сянката на празнично напъпил майски трендафил и запалихме. Измежду тътнежа на ударните от ресторанта съвсем отчетливо се долавяше скърцането на зъбите му.

- Еех, мамка… , живот! - уж тихо, глухо, а като че планина откърти от гърдите си…

Една сестра имал. Като слънце била. И работлива. И скопосна. Прашинка за цяр не оставяла да се мержелее в дома им. Колко идвали да я искат за жена, но нали не било писано. Дала се на един… две деца му родила, две златни златици. Виждали я още след първото хора, казвали му, че синини носи под дългото на ръкавите, но тя се засмивала насреща му и отричала. И мълчала. Мълчала и когато един ден тръгнала на гурбет по гръцко. Сама - саменичка. Десет години. Десет години блъскала и пращала всичко на мъжа си. Къща да вдигне. Нова. По каталог да са дограмата, мебелите, посудата да е най…
Прибрала се преди няма година за първи път. Да види децата, него. Ръцете и да пипнат онова, заради което от къшея късала и делила. Застанала пред вратата, а тя – заключена. Оня самогъзник се изтъпанил на прозореца, подхвърлил ù един сак със стари дрехи и я натирил като куче. Пред всички съседи. Пред децата ù…
Върнала се в Гърция. На никого да не тежи на врата. Обаждала се през две-три седмици до преди месец-два. После му звъннали от непознат номер.
„Не е добре! От мандрата я съкратиха преди три месеца още. Тръгна да чисти по къщите, но една от чорбаджийките я заварила вместо да чисти, да се къпе в банята, както е облечена и вече никой не я взе на работа. Спи в една таратайка на паркинга, проси цигари от кой мине, ходи по улиците и си говори сама. Взехме ù билет. Да я посрещне някой!”

- Оставих я сега при майка ни. Не ми е до сватби, но нали обещах.

Откъм ресторанта, надвивайки музиката, набираше сила обичайното „Горчиво! Горчиво…”