автор: toma_verni

(откъс)

Само Митра знаеше тайната, но мълчеше. И без това не говореше много. Като сянка се плъзгаше из тесния сокак, кога слизаше до бакалията и катереше спънато баира обратно до сгърбената колкото нея къщица, забулена в облачното на мълвата и шепотите на миналото…

***

Карáта

Сирак беше останал рано. Пиля се до двайстата си година по чужди краища. Сам. Единаците така и не се вписват в селската глъч, а той… той беше роден единак.

Делян беше писан в черковните тефтери, че в неделя се роди, но дали - одрал кожата на баща си Киро Черния, дали - навъсен, без грам детско в лице задето ходеше, цяло село Карáта му викаше. Не помнеше баща си, а майка му се стопи преди да навърши седем. От блъскане по хорските ниви и къщи се стопи. Погреба я баба му - без поп и без опелό, че нямаше с какво да плати за службата. След няма месец и тя си отиде в нищото. Сам изкопа гроба ù. Сам я положи в него и я зарови до майка си. Не плака. Беше пресъхнал животът в очите му. И не само. Два дена седя в празната соба и мълча, загледан в пепелта на оджака. Ни клепките му за сън пламнаха, ни глад, ни жажда сети тялото му. А когато се оцъкли пендарата на луната в кесията на нощта, стана и тръгна…
Върна се есента, подир голямата чума, дето затри кажи-речи четвърт село. Загорял, висок, строен и с тъмен, градоносен поглед под руното на сключените си вежди. Попа го видял пръв по гробовете да шета. И пак мълчал. Мълчал и скубал троскота покрай кръстовете. Ни очи вдигнал, ни ръка му целунал, ни му отвърнал човешки на питанките кой е.
Разбра се после чак, като разчисти двора от бурените и взе да потяга къщата, че е той. И като спазари Кольо Ковача плуг да му направи. До втората неделя вдигна сайвант, а след три дена още - конче докара. Хубаво добиче било – здраво стъпвало и опъвало браздите като да са с канап очертавани. И пъновете на дърветата извадило. Всичко беше изсякъл. И сливата, и скършената кайсия, дето майка му ошав сбираше някога от тях, и ореха. Старо и яко дърво беше орехът. Под сянката му пет поколения бяха връзвали люлки, ама и него отсякъл...
Дончо Хитрото, дето въртеше търговия до Беломорско с жито и каквото му падне, се отърва в кръчмата, че зърно за посев от него взел. И зоб за цяла зима да има за кончето си. Не щял жито. Ечемик взел. И сено спазарил от него пак.
А се случи една зима – сняг, та сняг. Да се чуди човек до дама как да стигне, стоката да нагледа. Много народ не устиска до края ù. Ден през ден камбаната огласяваше поредно изпровождането на някого в сетния му друм. „Край няма ли, Боже?”- молитвено питаха останалите, живите. И Господ взе, та ги чу. Сечковците като че ли забравиха къде са им острите захапки и се оттекоха мирно и тихо под рехавото още топло на слънцето - ехеее къде - по посока на селската бара. Изплакаха две-три стопанки, че преляла и им издавила по някоя кокошка, но така – тихичко някак и доволно, че се свършва затвора на бялото и студеното. Мина се, не мина – плъзнаха хората по дворове и ниви, да засеят пролетници и зеленчук всякакъв.

Тогава се чу и за Митра. Още се мълви по махалите за онзи ден - как минала каруца, натоварена до толкова, че едвам удЪржали въжетата, вързани през канáтите за по-здраво да не се пилее чеизът ù. Само тя и някакво момче-почти седели отпред на дъсчената седалка и подвиквали на двата впрегнати черни áта накъде и как да стъпят. Спрели пред портата на Карáта, а той – като ги зърнал - захвърлил каквото шетал по двора, отворил им и на ръце я пренесъл през прага на къщата. До вечерта в цяло село се разнесе, че дорде разтоварили колата и момчето си било камшика. Какво ли не се изприказва и изшушука, но портата се залости, а времето милостиво запуши устите на клюката. За неделя. Само за неделя, докато дойде Великден…