автор: fadul

Живял някога един цар, който имал чудно красива дъщеря. Много кандидати се изредили да искат ръката й, но царят винаги отговарял: „Още е малка – нека порасне!“

Минали години. Дъщерята станала на 35, а царят продължавал да настоява пред кандидат – женихите, че дъщеря му още е малка за женене. Един ден принцесата се осмелила да попита баща си защо всичките й връстнички вече са задомени, а тя самата все още не е. Царят отвърнал с достолепието на цялата си царска мърдост: „Изчаквам царят на Синания да си направи син, и веднага ви женим“.

- Излиза, че моят мъж още не роден?! – възкликнала дъщеря му.

- Какво да правя – онзи ден му се роди седма дъщеря подред! Но ми обеща, че следващото задължително ще е син. Пил някакви специални отвари, и нямало начин да не стане – обнадеждил дъщеря си царят.

- А защо не дадеш ръката ми на някой друг царски син – по възможност вече роден, и по възможност навършил поне 18 – проговорили хормоните на младото й тяло.

- Тук аз решавам! Един ден ти ще станеш царица на Синания и точка по въпроса! – отсякъл бащата, без да уточнява съображенията си. Така е при царете – само те си знаят какви изпреварили времето мисли се спотайват под тежката корона.

Нещастната дъщеря се прибрала в покоите си, тръшнала се на леглото и започнала да ридае. Не щеш ли, на перваза на прозореца до главата й кацнала чудно красива птица: голяма колкото гълъб, със странна окраска на гърдите, наподобяваща пурпурночервено сърце, и изумително сини очи. Не плачи, принцесо – изгукала птицата, защото била вълшебна. – Знам какво те мъчи, и съм готова да ти помогна.

- Как можеш да ми помогнеш ти, птицо – изхълцала принцесата, без дори да се впечатли, че разговаря с пернато. – Тук всички слушат волята на моя баща, старият цар, а той е непреклонен.

- Ще ти кажа какво да направиш: утре отиди при него и ме поднеси като подарък. Един път успея ли да му вляза под кожата – а аз съм сигурна, че ще успея, нещата ще дойдат на мястото си.

- Ако ми помогнеш, скъпа птицо, искай всичко от мен! – извикала нещастната дъщеря, и постъпила така, както я посъветвала птицата: на другия ден коренопреклонно отишла при баща си и му поднесла птицата като знак на дъщерна обич. Царят целунал с благодарност дъщеря си, като не пропуснал да попита: „Не се опитваш да ме смекчиш, нали?“. Получил отрицателен отговор, той наредил на най –добрия майстор на клетки в царството да изработи златна клетка. Скоро клетката станала готова, и царят по цял ден се наслаждавал на сладкопойни трели на странната птица. Дотолкова се пристрастил към чудесните й песни, че занемарил държавните дела. Поданиците му веднага усетили промяната към по –добро, и се питали какво ли му е станало на стария тиранин. А той просто по цял ден си седял на трона, слушал в захлас птичите песни и не се интересувал от нищо друго.

Един ден, докато царят ненаситно пълнел ухото си с избрани произведения от репертоара на своята любимка, тя изведнъж млъкнала. Какво ли не правил царят – молил я, заплашвал я, дори плакал – птицата мълчала и не изпускала нито нота. Накрая, когато господарят й рухнал психически и се канел да извика готвача, тя изведнъж проговорила:

- Царя честити, болна съм от най – страшната болест на птичите гласни струни. Има само едно нещо, което може да ме излекува, но не знам дали да ти го кажа, че ме е малко срам…

- Кажи, кажи, КАЖИ! – изригнал царят – всичко ще сторя, само да се излекуваш, че без твоите песни и аз се чувствам болен!!

- Трябва да ме увиеш в чаршафа от първата брачна нощ на царска дъщеря. Само така страшната болест ще ме напусне, и аз отново ще мога да пея. Изрично подчертавам – царска дъщеря, ако е друга, ще умра.

Царят гледал като треснат. В ума си прехвърлил всички принцеси от околните царства, но те били или вече омъжени, или неподходящо млади. Така лека полека стигнал и до дъщеря си. Но как да чака онази шматка - царя на Синания, тепърва да прави син, който след години да му осигури така желаният чаршаф? Плановете му един ден да присъедини Синания към своите земи чрез сродяване, се оказали пречка между него и чудните звуци, към които той се бил пристрастил. „Не, трябва да има и друг начин!“ – мислел си той. „Но птицата каза ЦАРСКА ДЪЩЕРЯ. И чаршафът трябвало да бъде от първата брачна нощ – значи не става и да я пусна на някой от благородниците“ – цъкал мозъкът на законотворецът. „И сега какво да правя?! Ни така – ни иначе!“ В този момент птицата проговорила отново:

- Като че ли вдигам температура – май съм в напреднал стадий. Горко ми – остават ми не повече от два дни! – и заридала артистично.

Това окончателно извадило царят от равновесие. Той наредил веднага да извикат дъщеря му. Тя дошла, невинна като ангел, с изражението на спокойно планинско езеро. Като видяла баща си, се уплашила – изглеждал състарен и прегърбен, като че ли му се е наложило да вземе най – трудното решения в живота си. А дали пък птицата няма пръст в тази работа…

- Дъще моя, взех решение: ти трябва да се омъжиш час по – скоро. Всъщност още утре. Така че си избери някой от ония досадни принцове – само да не е онзи на Гургуландия!

Щастливата принцеса хвърлила поглед на птицата, а тя й смигнала. Невярваща още на сполетялото я щастие, тя избрала принца на малкото царство Каланока. Царят изпъшкал от ужас – това царство било толкова бедно, че варварите не го нападали, дори напротив – редовно оставяли част от плячката си на каланокците като хуманитарна помощ - нечувано унижение в Средновековието. А той, могъщият владетел, от който треперели всички царства на 30 километра оковръст, трябвало да се сродява с хора, приели унижението за нормално ежедневие. Но нямало как, вече бил обещал на дъщеря си. Изпратил вестоносец до Каланока, принцът естествено веднага се появил на полуумряла от глад кранта, още невярващ на късмета си. Докато се усети, се видял наконтен в знатни дрехи, и изричащ „Докато смъртта ни раздели“ пред местния Патриарх.

Сватбата била за чудо и приказ. Абе с две думи – царска сватба. И аз бях там, три ден ядох, пих и се веселих. На четвъртия ден, когато се приготвях да си тръгна, дочух от стаята на стария цар чудно красива птича песен.