автор: fadul

Един беден рибар цял месец не хванал никакъв улов. Гладът се бил настанил удобно в скромната му къща, и вече се чувствал като у дома си. На всичкото отгоре жена му, която имала врачанска жилка, не спирала да ломоти. Некадърник, пенела се тя, опропасти ми живота!! Ама и аз съм глупачка – навремето какви мъже ме искаха, а точно теб да избера… Сега щях да живея в палат и да закусвам бели трюфели! Вместо това нагъвам чай от лайкучка с клисав хляб, дето и прасетата няма да го погледнат! Заминавай, и не смей да се връщаш без улов!!
Това се повтаряло вече няколко седмици: всяка сутрин рибарят излизал като попикан, а вечер се връщал като наакан. Проклетите риби хич не искали да му влязат в положението, и сякаш били потънали вдън море. Един ден, докато седял и тъжно гледал плувката, тя най – после потънала, кордата потрепнала и се опънала като струна. Рибарят така се стреснал, че дръпнал малко по – рязко от необходимото. На кукичката висяла златна рибешка уста. От водата се показала Златната рибка и казала: „Момфенфе, фърни ми фъбките.“ Рибарят, който до този момент не бил виждал такава риба, и то – говореща, намерил рибешкият език за доста странен. Донякъде му напомнял начинът, по който говори селския пияница Цеко. „Афо ми фърнеш фъбките, фе ти изфълня фри фелания“ – продължила рибката. Този път рибарят не издържал и се разсмял неудържимо. Така се кикотел, че чак корема го заболял – представил си как дърпа въдицата, а на куката се блещи Цеко. „Най – добре утре вместо кюспе, да изсипя във водата три литра мастика“ – мислел си през смях той.
Рибката унизено отплувала и се скрила под един подводен камък, а рибарят се върнал при сприхавата си жена с една смешна история. Врачанската жилка схванала комичността на случката, и доста се забавлявала. Дори забравила да овика мъжа си, че отново се връща без улов.