автор: ipsidixit

В живота - истини много.
На коя да повярвам?
И шаря през мисли-отрова
без смисъл и капчица вяра.
Отляво - живота задгробен;
отдясно - живот на кутийки;
а бродя в средата, без спомен,
без сила тъга да изтрия.
Разстилам уюта на съвест;
не ща да повярвам, че злото
тресе всеки втори до кокал,
а всеки първи - изцежда.
Поглеждам към мътна надежда,
крепяща морални падения,
че щом им отстъпя, печеля
и време, и жажда гореща.
Но нещо пречупва ме: плаче
за радост и чувства безкрили,
обаче, обаче, обаче,
тъй много са истини мили.
Изстива духът ми - олово;
и време не чака, препуска;
калъпите - толкова много;
но кой с безнадеждност да счупя?