Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: boqdjiqsofiq
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13953

Онлайн са:
Анонимни: 411
ХуЛитери: 4
Всичко: 415

Онлайн сега:
:: Albatros
:: Elling
:: mariq-desislava
:: LeoBedrosian

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНаследство
раздел: Фантастика
автор: dred

-...до всеки, който приема това съобщение, моля ви, помогнете. Жена ми и синът ми са болни. Имат нужда от лекарства. Намираме се в изоставеният военен бункер недалеч от радио-кула ПДН-101. Ако можете да помогнете
приемам емисията ви на честота 313. Моля ви... те умират... До всеки, който приема това съобщение, моля ви, помогнете. Жена ми и синът ми са болни. Имат нужда от лекарства. Намираме се в изоставеният военен бункер недалеч от радио-кула ПДН-101. Ако можете да помогнете приемам емисията ви на честота 313. Моля ви... те умират... до всеки, който приема това съобщение, моля ви, помогнете…
Мъжът в тежкия защитен скафандър не можеше да откъсне очи от предава-теля. Поклати глава въпреки неудобния шлем. Уредът беше малък, от онези, които са неделима част от всеки спешен пакет за оцеляване.
-...имат нужда от лекарства...
Имаше обхват не повече от два километра.
-...приемам емисията ви на честота 313...
Предаването отдавна трябваше да е замлъкнало, но някой беше свързал апарата директно към една микро-ядрена батерия, която му осигуряваше векове живот.
-...моля ви... те умират...
Мъжът в скафандърът въздъхна тежко и за миг стъкления визьор, който беше прозорецът му към света се замъгли от дъха му.
-...имат нужда от лекарства. Намираме се в...
За съжаление зовът за помощ беше надживяла човекът, който го бе отпра-вил толкова отдавна.
-...ако можете да помогнете приемам...
Двата скелета все още лежаха на старата койка, която заемаше по-голяма част от тясното помещение. По костите личаха остатъци от изгнили още преди десетилетия дрехи. Жената бе носила синя рокля.
-...те умират. До всеки, който приема...
Радио-приемника стоеше на малката масичка, до койката за да бъде под ръка в случай, че някой отговори на отчаяния зов за помощ.
-...имат нужда от лекарства...
Зад мъжът със скафандърът се разнесоха тежки стъпки.
-Влад?-гласът на партньора му прозвуча странно през плътния шлем на скафандъра му.
-Детето?
-...жена ми и синът ми са болни...
-Претърсих целия бункер, Влад. Не намерих други скелети.
Владимир впи очи в скелетите на койката. Бяха умрели, прегръщайки се. Главата на жената бе лежала в скута на мъжа, а ръката му бе галела косите ѝ. В тази поза ги бе настигнала и смъртта. Бяха минали десетилетия, но те стояха все така- един последен жест, който казваше „обичам те“ дори в смъртта.
-Сигурен ли си, Вик?
-Абсолютно. Няма тяло на дете. Тези двамата са единствените в целия бун-кер.
За момент в тясното помещение, което двойката бе избрала за свой после-ден дом, звучеше само древния зов за помощ.
-...изоставеният военен бункер недалеч от радио-кула...
-Мислиш ли, че момчето е оцеляло?-попита Влад, гледайки все така двой-ката.
Халките на пръстите им бяха потъмнели от времето, но въпреки това блестяха леко на светлината на аварийното осветление, което все още работеше.
-Не знам. Надявам се... въпреки че след толкова години не смятам, че има кой знае какво значение.
Влад се усмихна, но приятелят му Виктор нямаше как да види усмивката му.
-Аз мисля, че има.
-...жена ми и синът ми са болни...
-Няма ли да го изключиш?
-Не мисля, че е редно.
Влад излезе от малката стая и приятелят му го последва мълчаливо. Чакаше ги още работа, а и трябваше да се връщат у дома. А зад тях малкия радио-приемник продължаваше да излъчва древния зов за помощ, който щеше да остане нечут, докато двата скелета стояха на койката прегърнати...
-...до всеки, който приема това съобщение, моля ви, помогнете. Жена ми и синът ми са болни. Имат нужда от лекарства. Намираме се в изоставеният военен бункер недалеч от радио-кула ПДН-101. Ако можете да помогнете приемам емисията ви на честота 313. Моля ви... те умират... до всеки...
...и сами.


Публикувано от aurora на 29.06.2012 @ 13:27:05 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

19.01.2022 год. / 19:45:15 часа

добави твой текст
"Наследство" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.