Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 462
ХуЛитери: 2
Всичко: 464

Онлайн сега:
:: vlakant
:: Heel

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКогато беше 44-та
раздел: Разкази
автор: dred

Тежкия камион попадна в поредната яма на черния път и се разтърси. От към кабината, през воя на измъчения двигател се чуха псувни на немски. Юрек Щайнер, навършил 19 години само преди 4 месеца стисна своя МП-40 Шмайзер
още по-здраво сякаш ако го пуснеше щеше да падне на пода на калната каросерия. Опитваше се да гледа навън през вдигнатото маскировъчно платнище, през което нахлуваше октомврийския хлад, но там имаше единствено гора. Дърветата с вече пожълтяващи листа се нижеха край пътя като унили войници, стоящи на поста си. Земята беше кална от дъжда, който валя цяла нощ и камиона често поднасяше по превърналия се в пързалка черен път и на Юрек му се налагаше да се хваща за вдигнатия заден капак да не изпадне от люлеещата се машина. Усещаше тялото си вцепенено, но не беше нито от дълго стоене и още по-малко от студ. Тръгнаха от лагера само преди 10 минути, а имаше и привилегията да носи зимна униформа- късмет, който мнозина млади войници като него, биещи се на ледения Източен фронт, нямаха. Вече имаше твърде много дрехи и твърде малко хора, които да ги носят. Юрек беше виждал влаковете с ранени и осакатени войници, които пътуваха от Изток на Запад със стотици. Движеха се само през нощта и спираха по гарите за кратко, за да не вредят на морала на онези, които все още са в състояние да се бият. А те ставаха все по-малко. Твърде много влакове пътуваха от изток на запад и твърде малко в обратната посока. От ден на ден Юрек виждаше все повече войници, по-млади дори от него или по-стари от баща му. Преди 3 месеца в родното му село дойдоха две повиквателни- една за Юрек и една за баща му. Деляха ги цели 30 години, но семейство Щайнер имаше съмнителната привилегия да бъдат от полските немци- онези, които бяха останали извън границата на Райха след разпадането на Свещената Римска империя. Хитлер им беше казал, че войната е заради тях. Само, че Юрек и Антон Щайнер се съмняваха в това, когато видяха какво са направили щуките с Варшава. И сега войната, която Хитлер им беше обещал да спечели за тях наистина беше към края си, но не в полза на Германия. Радиото и вестниците все така тръбяха за грандиозни победи на Източни фронт, разгромени руски армии, милиони пленници, но сред войниците все по-често се шепнеше онази ужасяваща фраза, която караше всички да настръхват- руснаците идват.
- Ей, хлапе!
Юрек откъсна очи от унилата гора отвън, която всъщност дори не виждаше и погледна към мъжа, седящ на пейката от среща. Сержант Волкер беше типичният германец- рус и синеок. Истински ариец. Само, че от арийската му гордост не беше останало кой знае какво- лицето му бе изпито, небръснато от дни, униформата му беше голяма, но не защото бе грешен номер. Просто Волкер беше отслабнал. Юрек чу, че се е бил на Източния фронт, но нямаше представа какво прави толкова далеч от фронтовата линия. Всички, които бяха годни се сражаваха срещу руснаците. По-малко годните- тези като Юрек, стояха в тила и вършеха всичко, което им се нареди.
- Да, сержант - отговори чинно Юрек на лошия си немски.
В дома на семейство Щайнер не се беше говорело немски от поколения. Те бяха поляци, а не германци, въпреки че Хитлер беше на друго мнение. След септември 39-та на всички от фамилията Щайнер им се наложи да научат немски.
- Къде си се зазяпал така?
- Гората, сержант... - заекна Юрек без да смее да погледне към другите хора в студената каросерия. Онези в затворническите униформи. - Красива е.
Волкер погледна към унилите дървета, пооголели тук-там заради започналите да окапват листа. После и към калния път, в който гумите оставяха бразди. Изплю се в навън.
- Голяма красота, няма що! - измърмори той през зъби.
Юрек не си направи труда да му каже, че семейство Щайнер живее само на 15 километра от тази „голяма красота“ повече от век.
- Кога ще стигнем, сержант?-събра смелост да попита.
- Когато стигнем, редник - Волкер го стрелна със сините си очи, които от-давна бяха изгубили блясъка си. - Ясно ли е?
- Тъй вярно, сержант!
Юрек се насили да погледне към унилата гора, но главата му сама се завъртя към дъното на камиона. Те бяха там. Петнадесет призрака, които някога са били човешки същества... някога много отдавна. Просто стояха облечени в изцапаните си сиви униформи, от които се подаваха тънките им като клечки ръце и глави, чийто лица приличаха на опънати върху черепите им-хлътнали, небръснати бузи, покрити с четина скалпове, тъмни кръгове под огромните очи, в които не можеше да се прочете нищо. Сякаш някой бе пъхнал в очните им кухини стъклени топчета. Сякаш не усещаше студа заради, който момчето носеше зимни дрехи, а униформите им бяха толкова тънки. Юрек беше чувал, че се правят от хартия, но не знаеше колко истина има в това. Не носеха вериги. Просто си стояха на двете пейки и гледаха в краката си без никой да отрони и звук. Толкова отдавна бяха роби, че веригите бяха ненужни. Преди 15 минути в лагера Волкер просто каза на петнайсетте създания „подреди се в редица“ и те се подредиха. После има каза „качвай се в камиона“ и те се качиха. Нямаше въпроси, нито молби, плач или каквото и да е било. Абсолютно нищо. Сякаш бяха някакви кукли, чийто невидим кукловод опъваше конците толкова непохватно. Едно от създанията докато се качваше падна в калта. Волкер просто го хвана за яката на затворническата униформа, вдигна го сякаш беше натъпкан със слама и просто го запрати в камиона. Глухото „туп“, с което затворникът падна върху калния дъсчена каросерия накара Юрек да настръхне. Създанието не изохка. Просто се надигна и седна на пейката до другарите си и впери стъклените си очи в нищото също като тях самите.
Юрек нямаше и представа къде отиват, но леденото предчувствие сковало гърдите му нашепваше какво ще правят. Беше чувал стотици единични изтрели в близост до лагера. Офицерите казваха на новите войници, че има учения, но ветераните се подсмиваха, когато чуеха това. Хитлер беше обявил патроните за национално богатство и вече не се правеха никакви учения. Войниците се учеха да стрелят на фронта срещу руснаците, а не в лагерите в тила. Когато стоеше на пост покрай сектора, ограден с бодлива тел, в който се държаха стотици, дори хиляди от тези създания в затворнически униформи, и по цял ден ги гледаше как се тътрят без цел и го зяпат със стъклените си очи, му се струваха по-малко. В началото си мислеше , че само така му се струва, но после бодливата тел беше преместена така че да обгражда по-малък сектор, а в освободените бараки бяха настанявани войници разбра, че е прав. Изстрелите продължаваха ден след ден заедно с нервните шепоти „руснаците идват“, а затворническия сектор ставаше все по-малък и по-малък. И ето, че караха петнадесет от последните призраци дълбоко в гората и със всеки миг ледът в гърдите му сковаваше все по-голяма част от тялото му.
- Ей, хлапе - подвикна толкова внезапно Волкер, че момчето почти по-дскочи.
- Да, сержант!
- Познаваш ли Карл?-сержантът се ухили, показвайки някога белите си и равни зъби- сега потъмнели и нащърбени от лошата храна.
- Карл чий, сержант? - наивно попита момчето.
- Карл, бе-той посочи затворникът, който стоеше на метър от Юрек.
Юрек го погледна. Един от петнайсетте призрака нищо повече. Всички си приличаха- мъже, слаби като клечки, с хлътнали четинести лица и бръсанти глави, облечени в сиви униформи. Стояха и гледаха в нищото сякаш не подозираха за присъствието на друго човешки същества в камиона.
- Не, сержант-поклати глава, усещайки, че войника иска да си направи шега.
- Той е педераст. Знаеш ли какво значи това, малкия?
- Да, сержант - каза Юрек, опитвайки се да не гледа към мъжа в сиво, който не даваше ни най-малък знак, че разбира, че говорят за него.
- Чука се с мъже, хлапе - продължи сержанта. - Пада си по мъжки задници, нали Карл? Я кажи колко си опънал, а? Пет, десет? Повече? Хайде де, Карл, тук сме мъже, можеш да...
Камиона изскърца, когато шофьорът натисна спирачките. Тежката машина се плъзна по калта и поднесе. Волкер изпсува и сграбчи капака да не падне, а Юрек полетя напред и падна на колене на калния под. Шмайзера се изплъзна от ръцете му и тупна на дъските. За миг си помисли, че някой от затвор-ниците ще скочи към зареденото и готово за стрелба оръжие. Бързо се протегна, сграбчи изтъркания ремък и го издърпа към себе си. Автоматът изтрака, когато се прохлузи по дъските. Срещна гневния поглед на сержанта, но за щастие гневът не беше насочен към него.
- Какво става, мамка му!!! - ревна той докато бършеше разкървавената си длан в панталона си. Беше се порязал на металния ръб на капака, за който се беше хванал.
- Има дърво на пътя-чу се глас от кабината.
Там бяха ефрейтор Райтер - шофьорът и ефрейтор Гьоц, за който се говореше, че е от СС, но никой не беше потвърдил, въпреки че именно той даваше заповедите.
- Има дърво на пътя - разнесе се нечий глас.
Юрек го позна. Това беше Гьоц- кльощав оплешивяващ блондин, който имаше навика да стои с ръце на кръста.
- Ще го местим ли? - провикна се Волкер, който нямаше никакво желание да гази в калта.
- Освен ако не си Херкулес мести го! - дойде и хапливия отговор на Гьоц. -Ще го направим тук!
- Ох, слава Богу-измърмори под нос Волкер и дръпна лоста на капака от неговата страна. - Вече ми пусна да се хлъзгам наляво-надясно в тая бракма
Юрек дръпна лоста и капака се отвори със скърцане. Той скочи долу и за малко не падна в калта, защото коленете му бяха омекнали. Ще го направим тук, така каза Волкер. Вече беше повече от ясно за какво става въпрос.
Сержантът скочи в калта, подхлъзна се и се подпря на камиона, за да не падне по очи в калта. Изпсува през зъби, намести ремъка на шмайзера си на рамото си и се обърна към петнадесетте затворника в каросерията, които все още стояха по местата си.
- Хайде, слизайте! - нареди той и заобиколи камиона, оставайки Юрек сам да се оправя с разтоварването.
Един по един създанията в сиви униформи се надигнаха от местата си. Един не успя от първи път и се наложи да се хване за маскировъчното платнище на камиона, за да може да стане. Все така приличаха на ужасяващи мари-онетки, чийто кукловод се е събудил от дълбок сън. Тръгнаха към сваления капак тътрейки крака по дъсчения под. Един се подхлъзна на калта и падна, но никой не се опита да му помогне.
Юрек отстъпи назад и стисна своя шмайзер готов да открие огън в случай, че затворниците се опитат да го нападнат, но стъклените им очи сякаш не го виждаха. Един по един застанаха на ръба на капака, гледайки калния път и гората.
- Хайде, слизай! - каза той на немски и се учуди колко пискливо звучи собствения му глас. - По-бързо!
От към предницата се чуха гласовете на Волкер и Гьоц, но говореха прека-лено тихо, за да чуе какво точно.
Момчето се поколеба, но в този момент срещна погледа на затворникът, когото сержантът беше нарекъл Карл. Той е педераст, чука се с мъже му бе-ше казал Волкер, но точно сега беше просто една суха сянка, в сива уни-форма. Юрек пристъпи непред и подаде ръка на Карл. Затворникът я пое и я стисна. Юрек потръпна когато усети как пръстите му обхващат бицепса на мъжа. Под сивата униформа сякаш нямаше човешко тяло, а скелет. Изпитото лице се впи в младежа и той усети как космите по цялото му тяло настръхват. Там нямаше страх, ужас или болка. Нямаше абсолютно нещо. Сякаш го гледеше лице от нарисуван портрет.
Мъжът непохватно скочи от камиона и се приземи в калта. Подхлъзна се и с цялата си тежест се блъсна в Юрек. Момчето дори не помръдна от мястото си. Усети как през дрехите в тялото му се спиват стърчащи кокали на затворника. Юрек настръхна.
- Тук ли ще го направим - Волкер повиши глас от другата страна на камиона - или ще ги закараме навътре?
- Не ми се гази в тази киша - измърмори Гьоц като капризно малко дете.-Дай да ги вкараме десетина метра навътре и да свършваме, че да се приби-раме.
Волкер изпъшка.
- Добре тогава- и ботушите му заджвакаха в калта.
Юрек погледна затворникът- Карл, който зяпаше с огромните си мътни, някога сини очи някъде към дърветата вдясно.
- Съжалявам, господин Харц - каза му той тихо. - Простете ми!
Карл Харц се обърна към него и се взря в побелято лице на младежа. Юрек усети как ледено острие прониза гърдите му. Карл Харц може винаги да е бил хомосексуалист, но някога не беше затворник. В продължение на 23 го-дини той бе живял в къща, която се намираше срещу тази на семейство Щайнер. Юрек го помнеше от бебе. Винаги усмихнатия господин Харц с вечното черно бомбе носеше в джобовете си бонбони, които купуваше с килограми от бакалията на Ковровски и редовно ги раздаваше на децата от улица Краков. В дома си вечния ерген, както шеговито го наричаха съседите му, имаше грамофон с огромно количество плочи и Антон и Клаудия Щайнер бяха редовни гости на вечеринките пълни с музика, танци и много смях. Карл Харц беше най-милия и безобиден човек, който Юрек познаваше. Не забравяй да дадеш и на сестра си-казваше му винаги, когато му даваше от шоколадовите бонбони на Ковровски.
Но после дойде Хитлер и войници отведоха господин Харц, а уплашените му съседи можеха само да гледат как го качват в камиона където стояха още десетина уплашени мъже. От тогава бяха минали колко? Две или може би три години? На Юрек му се струваха векове.
- Ей, заек - раздразненото ръмжене на Волкер го накара да откъсне очи от лицето на Харц. - Какво си се зазяпал в тоя педал? Да не си влюбен?
- Не, сержант, аз... - заекна Юрек, но Волкер го прекъсна.
- Нямам намерение да стоя тук цял ден, момче! Свали ги долу и да приключваме!
Юрек измънка „да, сержант“ и протегна ръка към следващия затворник. Пръстите му се сиха около тънката китка, за да помогне на мъжа, който можеше да е както на 20 така и на 50, да слезе от камиона. Очите му сякаш сами потърсиха двете стъклени топчета на сухото, изпито лице... нещо блъсна Юрек в гърба и той залитна. Краката на момчето се подгънаха, то рухна на колене в калта и впери широко отворените си очи в петното кръв, опръскало капака на камиона. Усети как нещо горещо и мокро се разлива по гърдите му и попива в униформата.
- Руснаци - разнесе се крясъкът на Волкер.
В някаква просъница чу тракането на шмайзера му. Адска канонада му отговори сякаш от милион километри. Нещо твърде блъсна коленичилия Юрек в рамото и той политна напред. Удари си челото в окървавения капак, но не почувства болка. Просна се очи в калта. Светът стана мътно-кафяв и замириса на пръст.
Волкер вече не стреляше.
- МОЛЯ ВИ! НЕ! НЕ! НЕДЕЙТЕ!!! НЕДЕ… - екна гласът на Гьоц, но един изстрел го преряза като с нож.
Мътно-кафеникавия мрак пред очите на Юрек се сгъсти и миризмата на пръст се разсея.
Ето какво е гледал, Харц - помисли си той с някакво странно спокойствие.-Руснаците...
Нито чу, нито видя човекът, които се приближават към него.
...не просто идват, те са...
Изщрака запънат ударник.
...вече тук...
Проехтя изстрел, но той остана нечут.


Публикувано от aurora на 29.06.2012 @ 13:26:06 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

03.12.2021 год. / 23:50:58 часа

добави твой текст
"Когато беше 44-та" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.