автор: osi4kata

Като бохем, заточен на безлюден остров,
като щурец останал без огнище,
като ветрище свирещо на кости,
като любов изгубена във нищото,
като душа простряна на простора,
с ръкавите си настрани
и два пирона за опора,
докато от тъга вали...
Вися. Буквално. Патетично.
Метафорично. Аз вися.
Между реалност и измислици,
между правдивост и лъжа.
На границата на нормалното,
пред портите на лудостта.
Не ме приемай за страдалница.
Не страдам. Чакам си реда...
И се надявам ( колко смешно :-)...
надеждна лудост, може би )
след цялата камара грешки,
Душата да се прероди..
Не вярваш ли, че е възможно?
Постой и гледай! Лудостта
е най-красивото безбожие,
издига те над глупостта,
над суета и самовлюбеност,
над целия озъбен свят.
Населва острови безлюдни
с бохеми и им прави град.
Щурците - също полудели,
цигулките им - като тях,
ветрището тъгата мели
във мелниците си за смях..
Една прекрасна щура лудост.
Нормално е да откача.
Не смей да ме лекуваш! Чу ли!
Избирах си лудостта сама.