автор: Obgru6tane

Припомни ми миналото, което не заслужава да бъде забравено. Припомни ми какво е грехът, ти, мое мило дете, някъде там все още има място, за нас отредено.
Поисках да изпия възбудата ти, да усетя вкуса й по устните си, да насълзи очите ти с удсовлсвие, да побъркам сетивата и желанията ти…А ти подавай ми дланите си с невинността на малкото дете, за да ги докосвам до устните си.
…Нима кожата ти вече забрави парфюма ми.
…
Някъде там, на безбожното разстояние от непреодолимите няколко секунди бе тя. Сурова, изтощена, недокосната. Сама.
Отдавна мълчи.
Някъде там има някакви хора. Някъде там гори огън, който не топли. Някъде там, без нея, а до нея… Някъде там е никъдето. Така както започна всичко, много време преди.
Тогава. В началото. Имаше разни хора. После ги нямаше. Имаше някаква стая. А после и стаята изчезна. “Защото само Тя бе достатъчна за да ме има. Аз и стигах, за да е щастлива.” И биде светлина. Топлеща.
Тогава.
Но!
В края. Словото се топеше сред отчайващото й мълчание.
Днес. Две сковани тела поделят място за един. Една добродушна камина пръска безплодни усилия в студа на поделена самота. Вечност, час, минута на печално мълчание – крайно недостатъчен сбор от пропуснати възможности за възкресение и адски дълъг период за съжителсво. Съжителство. Съжителство в две различни реалности.
“Добре, дете. Върви си. Ако можеш.”