автор: LeoBedrosian

И приидох на епископия моя.
Ала и тая не е по-долу от затворка. Нека буде! И приеха ме християните радостно и ходях по църквите в недели, в празници, и полагах поучение по нашему болгарскому язику. А они християни, като не чули от другий архиерея таковое по нашему язику поучение, имаха ме като едного философа. Ходих по селата, собирах мирията, ала помощ, милостиня, каквото има обичай, зяло мало мя подариша, почто у тая година беше голям глад по все Болгария - двадесят пари беше една ока брашно. Обещава ми ся занапред, ако подари Бог изобилие, да мя помогут.

И пристигнах в моята епископия. Но и тя не е по-лоша от затвор. Да бъде! Християните ме приеха с радост и ходих по църквите в недели, в празници и проповядвах на нашия, български език. А християните, нечули от друг архиерей такава българска проповед ме имаха за истински философ. Ходих по селата, събирах данъка, помощи, милостиня какъвто обичай има, ала подаянията бяха малко, защото през тая година беше голям глад в цяла България – двадесет лева беше едно кило брашно. Обещаваха ми за в бъдеще, ако даде Бог изобилие, да ми помогнат.

От седемнадесети век насам малко неща са се променили. Работата ни е истински затвор, проповедите са на непонятен език, политиците са до болка неразбрани. Чакаме поредния философ-месия да ни „оправи“, месим хляб от полско жито, и обещаваме, че ще станем по-работливи, по-благодетелни, ама друг път. Не четиридесет, а четиристотин поколение не ни стигат да се променим.