автор: nez0user

- Остани... моля… моля те!
- Виж… - отговори тя. - …връщам се скоро.
Гласът й заглъхна постепенно. Очите започнаха някак особено да ме гледат, като че момичето ме виждаше за пръв път.
- Никога… до сега… не съм виждала такава усмивка.
Продължих да се усмихвам без да издумам.
- Какво си преживял?!
Примигнах:
- Моля?!
- Толкова измъчена… рухнала… - протегна ръка и ласкаво допря топла длан до бузата ми. – Какво си изживял?!
Усмивката ми остана същата. Вдигнах ръка и я сложих върху нейната без да продумам. Само с очи като че ли казвах: “Не ти трябва да знаеш.”.
- Връщам се след… - поколеба се. – …двадесет минути!
- Когато решиш.
Гледахме се цяла минута мълчаливо преди да излезе. После си направих черешов коктейл и отидох да запаля камината. Слагах третата цепеница когато чух далечната врата да се отваря.
Не бях отвикнал от някои навици, въпреки дългото време което бе изминало от тогава. Докато в главата ми спомените – и неприятни, и красиви – се редяха като кадри от прожекционен апарат, тялото ми машинално тръгна без шум да издава към там от където чувах звуците. Отворих една от вратите – предварително пантите ги бях смазал – надникнах с едно око… бавно… бавно… и някой опря заглушител – после и оръжието забелязах /бях изгасил лампите и само пламъците осветяваха с онази романтична светлина…/ - в челото ми.
- Къде е тя? – попита женски глас.
Реших да се направя на ударен:
- “Тя”?!
А после вече бях наистина ударен и то доста жестоко.
- Зададох ти въпрос. Къде е тя?!
Доколкото виждах бяха двама /или две/, освен ако пред апартамента не чакаха още.
Тялото ми – тренирало толкова много пъти повтарящите се движения – самостоятелно се справи със ситуацията по най-добрия възможен начин. Нямаше и двадесет секунди и двамината вече бяха в несвяст на пода. Отидох и отворих входната врата… и погледнах в уплашените очи на Яница, посягаща да натисне бутона на звънеца. Не се наложи да обяснявам. Тя започна това:
- Знаеш ли…
- Първо влез. – рефлексите, вкоренили се в мен въобще не ме караха да се замислям над действията си – знаех,че ги извършвам май-внимателно и прецизно точно. Заключих вратата и свързах към металната й конструкция две жици – другият им край излизаше от един от електрическите контакти. Проста защита, но сигурна.
Едва след като се уверих – пак рефлекс – че всичко ТУК е направено отидох при девойката, топлеща ръце на пламъците. Тя се изправи и отвори уста, но не й позволих да издума:
- Не искам обяснения… засега. – усмихнах се аз.
- А да те питам нещо?!
Подканих я с жест да го стори.
- Може ли… да остана… за през нощта само?
Не премислях дълго.
- Настанявай се където и както ти е удобно.
Запътих се към спалнята.
- А може ли… да легна при теб?
Очите й светеха с настойчива молба. И за това… се бях тренирал. Точно молбата ме накара да откажа на съблазнителното предложение.
- Не. В стаята има две легла. Ти ще спиш на едното, аз – на другото.
- Защо?!
- Защото спя сам!
Истина беше. Но рефлекси други, по-дълбоки от чисто машиналните вече които владеех ме възпряха да приема: любовта ми към единствената жена която бе спечелила безкористната ми любов със своята такава.
- Споделил ли с някого?! – Яница спря пред мен и тревожно ме погледна в очите. Извърнах поглед без да дам някакъв отговор. Тя също замълча – може би се чудеше какво от тук нататък да прави.
- Не те засяга. Просто не те засяга. – извърнах глава и надзърнах в нейните.
Това доста я смути. Остана така не малко време, а после – тъй като и за не бях променил стойката си – сложи ръка на обръснатата ми буза, като се усмихна топло.
Заоглеждах лицето й и изглежда, че това й достави удоволствие. Бях се готвил… и за това. Но изглежда някъде дълбоко в мен – където бях допуснал единствено Кристина – там бях запазил искрицата от онзи пламък горял някога между нас. Казват, че когато човек тъжи по любимата е тежко – и е така! – но и че само друга жена може да го накара да изтърпи това по-леко. Е, за щастие… не знам всъщност… не бях успял да затворя вратата към тези спомени докрай. И сега стъпки личаха там, където от години не се бях връщал. Прахът на отминалото Време не бе успял да затрупа много. Виждах онзи първи ден, когато й казах че я обичам… неустоимо привлекателните устни разтеглени в най-чаровната усмивка когато прие… денят на сватбата ни… и недостатъчното време след това, до деня когато…
Усетих как пръстът на Яница изтри една от многото капещи болезнени сълзи, които ронех от известно време, докато бях обгърнат от спомени. Прегърнах я силно безсилен като малко дете… Като дете изгубило мечтите си…
Не чувствах ръцете си… пръстите си, докато нейните внимателно играеха с кичурите ми къса коса.
- Не е нужно. – прошепна тя в ушите ми. Това още повече ме обезсили и разтвори портите водещи към чувствата ми…
Някъде там, където отдавна не бях допускал слънчевият лъч на Надеждата да огрее, се намираше онова състояние, за което мечтаех… Докато не срещнах Кристина… И което почти бе загаснало от наслоилото се върху него изминало време. Когато Криси си отиде… завинаги. Но аз знам, че дори Смърт не е толкова силен, за да прекъсне връзката между нас.
- Понякога… ходя на гроба й… - продължих тихо мислите си на глас. - …и говоря… с часове. Научих много от нея. Докато бяхме заедно… - усмихнах се, припомняйки си тези безкрайни тогава за мен мигове. – Тя ми показа толкова много неща… Говореше… Споделяше…И ми каза, че аз винаги мога да предложа онова разбиране, от което всеки от нас се нуждае понякога…
Въздъхнах както не го бях правил от много, от почти безкрайно отдавна. Яница, продължаваща да ме държи в обятията си, заговори. Отново тихо:
- Тя не би искала да тъжиш за нея. Сигурна съм, че всеки спомен свързан с нея желае да ти носи само щастие.
Тези думи ме накараха да притворя уморено очи. Как ми се иска да е така!…
Дамата леко, но много внимателно се от дели от мен и това й движение ме накара да отворя влажни очи и да я погледна въпросително.
Дълго се гледахме.
- Би ли ми я описал?
Въпросът навя в мен онези спомени, които притваряха топлината ми.
- Недей така! Моля те…
- З… - бе ми много трудно да изпълня това, което ме молеше, но се справих.
Кимнах.
Притворих клепачи и отново видях Кристина. Не мога да твърдя, че съм я виждал някога помръкнала… Не добре изглеждаща. Дори в най-горчивите й моменти запазваше част от искрата, накарала ме да се влюбя. Когато разголваше душата си, тогава най-силно я харесвах, тъй като бе достатъчно откровена в тия мигове. Сълзите й винаги й помагаха да се съвземе. Но нямаше случай, когато не искаше в тия съкровени моменти за нея да не е с мен…
Когато привърших и погледнах Яница, в очите й видях странен блясък… Тъй познат на мене…
- Искам да ти покажа нещо. Но не ми се сърди, че не узна за него по-рано.
Кимнах няколко пъти в знак на съгласие, но момичето поиска да се подсигури:
- Обещай ми.
- Давам ти дума. – вдигнах рамене. Достатъчно бях видял от нея, за да знам че няма да ми поиска нещо… току-така.
- Мисля, че знам за кого говориш. – чух, докато наблюдавах ръката й да изважда портфейла й. Тези думи ме вцепениха, а сърцето пропусна два удара. Краката ми омекнаха, но се задържах, а ръката ми посягаше към снимката, която ми подаваше. Започнах да дишам на пресекулки, докато наблюдавах Яница прегърната с Криси на някакъв плаж. Отворих уста, но от гърлото не излезе нито звук. Момичето отговори на неизречения въпрос:
- Познавам я от малка… - показа. - …от ей такавка…
- Играли сте си заедно?! И я познаваш…
- …от както се е родила. – усмихна ми се, а това сега още повече ме обърка. Но тя реши да кара направо:
- Тя е сестра ми.
- Тя… - не повярвах на уши. - …ти е сестра?!
- Ммм. – кимна.
Не бях свалял поглед от снимката.
- Веднъж описа те точно такъв, какъвто те виждам… сега.
Тез думи ме накараха да я погледна.
- Да, говорила ми е за теб. – усмивката й бе топла, почти като на Кристина. – Казвала ми е, че си благороден кавалер, но и че си жесток, когато се налага.
Разбрах какво има предвид.
- Тогава… ако бях действал по-грубо, онези нямаше да успеят да си извлекат поука от случилото се.. – заговорих с онзи тон който дори за необученият човек показваше, че е по-добре да спре до там, да не задълбава повече.- А и…- усмихнах се криво. - …не исках да се превърна в очите на Криси в убиец.
- И това ми е споменавала.
Сам избърсах насълзените си очи и въздъхнах дълбоко, защото на входната врата се позвъни…