„Париба Тауър“ се издигаше гордо в покрайнините на Париж като гигантска 95 етажна стрела от бетон, стомана и стъкло, която като че ли се опитваше да прободе нощното небе. Небостъргачът грееше окъпан от светлините на
десетките мощни прожектори, които го караха да изглежда като извънземен кораб, канещ се да излети всеки момент. Бе повече от красива гледка, но по това време на нощта единствените хора, които бяха в състояние да я оценят отдаван спяха в леглата си, оставяйки другите да вършат работата, за която им се плаща.
Колин Дюнан паркира малкото си пежо на служебния паркинг пред небостъргача и слезе от него без да си прави труда да го заключва. Малкото градче, създадено първоначално като изкуствен сателит на Париж се бе превърнало в икономическото сърце на цяла Франция и благодарение на това беше едно от най-безопасните места, ако не на континента то поне в Западна Европа. Пък и надали някой крадец щеше да е толкова отчаян, че да открадне 18 годишно пежо „Птит“ при условие, че само на петдесет метра от него стоеше един стар като света и поне толкова скъп Ролс Ройс „Сребърен облак“, за който колекционерите бяха готови да продадат собствените си майки. Директорът на парижкия офис на БНП „Париба“ Клод Вайсмюлер-Ерменщайн, който освен всичко друго беше и акционер в банковия колос, не пестеше пари щом ставаше въпрос за стил. Дюнан поклати глава. Той беше щастлив ,когато след като си платеше сметките му оставаха достатъчно пари, за да отиде на кино . По стар навик провери джобовете на синия гащеризон с логото на БНП „Париба“. Напипа малкия пластмасов пропуск, който му осигуряваше достъп до сградата и се усмихна. Преди година го беше изгубил и за малко не го уволниха заради това. Случая още фигурираше в досието ми и Анри Лоранж, началникът на отдел „Поддържащ персонал“ продължаваше да го дебне и не пропускаше възможност да му припомни станалото. Ако слуховете бяха верни готвеше племенника си за престижната длъжност на „инспектор по хигиената“ или просто чистач, както предпочиташе Дюнан да нарича това, което върши. Не беше кой знае колко престижна длъжност, но това му гарантираше сигурна заплата и дребни облаги като социални и здравни осигуровки и, разбира се, работно облекло под формата на небесно син гащеризон от 80% полиестер и 20 % памук.
Дюнан пресече паркинга и стъпи на алеята, която разсичаше красивата градина, стиснала в зелен обръч сребърното тяло на небостъргача. Огромния централен вход на „Париба Тауър“ естествено беше заключен и препречен с масивна стоманена решетка, която изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи и танк. През него всеки ден минаваха 3000 души, които обслужваха ненаситното финансово чудовище наречено БНП „Париба”, но вечерта беше затворен и запечатан. Персоналът с не дотам престижна работа, който с невидимата си работа се грижеше финансовите гении на компанията да не затънат в собствените си отпадъци трябваше да използват малък страничен вход, който, за да не нарушава съвършения дизайн на небостъргача, изглеждаше като един от стотиците прозорци. Само малкото устройство за разчитане на електронни карти, почти скрито в металната рамка, свидетелстваше за истинското предназначение на този прозорец. Дюнан спря пред входа и по навик погледна нагоре, където едва забележимо просветваше малка червена лампичка на охранителната камера. В сградата и около имаше стотици такива, но никой не ги забелязваше. В дългите си и скучни нощни смени Дюнан се забавляваше да ги открива и до сега беше успял да намери 134, което за човек, който не работи като охранител си беше истински рекорд.
Махна на камерата и прекара картата си през електронния четец.
...щрак..
Невидимата врата се плъзна встрани и Дюнан прекрачи в обширното и прохладно фоайе на „Париба Тауър“. Зад него врата се затвори безшумно, откъсвайки го от света.
-Здрасти, Франко-извика Дюнан и гласът му заглъхна задушен от специалния дизайн на фоайето, който имаше за цел да попива всички звуци създавайки илюзията за тишина и спокойствие.
Дебелия пазач, който се беше настанил в центъра на кръглата рецепция, невъзмутимо ядеше еклер забил нос в последния брой на „Светът“. Франко Капело отмести вестника, колкото да погледне чистача и напъха поредното парче от еклера си в устата.
-Здравей, Колин. Пак ли ще чистиш говната на умните мозъци?
-Не ги наричай така, Франко-Колин се приближи до рецепцията и притисна лакти в излъсканата до блясък повърхност, която създаваше илюзията, че е пулт на космически кораб.-Големия брат гледа Бог знае откъде. Може да ти изритат толкова бързо италианския задник оттук, че да се чудиш къде се е дянал. Знаеш ги какви са докачливи като стане дума за обиди.
-Аха-изпръхтя Франко в отговор и парченца от еклера се разпиляха по синята му униформена риза.-Нали оня задник Лоранж на тебе чете конско, че си казал на една от секретарките, че Алфонсо е „дрислив боклук“?
-Ти виждал ли си му кенефа? Сякаш вътре е вилнял говнян ураган! Лайната бяха на всякъде, мамка му стара! Дриска като селяндур, но носи сако за 4000 евро!
-Умните мозъци са си такива,Колин. На нас ни се плаща да им слугуваме, а не да им се радваме.
-Умните мозъци да го духат!
-А-а-а-а - Карло размаха дебелия си пръст заканително и посочи тавана.- Сам го каза-Големия брат гледа.
Карло погледна към тавана извисяващ се на два етажа над тях. От него висяха огромни полилеи, които блестяха на меката светлина на халогенните лампи като гроздове с диаманти.
-Филип ли е при камерите?
-Аха-изпръхтя Франко в отговор, събирайки парченцата еклер от ризата си.
Дюнан вдигна ръка към тавана и гордо изпъна среден пръст.
-Да го духаш, Фил!!!
Гласът му бързо заглъхна. Тишината беше нарушена секунда по-късно от металически глас идващ от високоговорителите скрити в тавана.
-А ТИ МОЖЕШ ДА ГО СМУЧЕШ, ДЮНАН!!!
Франко се разхили и за малко не се свлече от стола.
-Да ти го начукам-отговори с усмивка Колин.
-МЕРСИ, ПОДОБНО!-светкавично долетя отговора.-СЕГА ОТИВАЙ ДА БЪРШЕШ ГОВНАТА НА АЛФОНСО!
Дюнан поклати глава. Добрия стар Филип. Винаги можеше да му кажеш някоя мръсотия и да дочакаш достоен отговор. Човек трудно можеше да повярва, че е баща на три деца и на всичкото отгоре е женен за начална учителка.
Колин погледна към вестника, който лежеше небрежно захвърлен на плота. Франко беше прекалено зает,за да събира трохите на последния си еклер от ризата си отколкото да се интересува от ставащото в света. Дюнан го взе и погледна заглавието на първа страница.
-Генерал Рамирес обвини президента Гилермо за обгазяването на Сао Пауло с табун. Гилермо отрича. Гражданската война в Бразилия продължава-прочете на глас Дюнан и погледна Франко, който тъкмо отлепваше капчица плодов крем от вратовръзката си.-На тия хора не им ли писна да се избиват един друг?
-Майната им!-изръмжа раздразнено Франко, облизвайки пръст.-Щях да ходим с жената на почивка в Рио, но точно тогава тоя педал Рамирес реши да прави шибаната си революция. Трябваш да отидем в Барселона при тъща ми. Два месеца скапан ад заради малоумните бразилци. Между другото какво е табун?
-Бойно отровно вещество... газ-отговори разсеяно Дюнан отгръщайки на следващата страница.- Май нацистите са го създали през Втората световна война.
-Аха-изсумтя Франко без грам интерес.-Гилермо явно го е закъсал щом използва такива антики.
-Антики или не загинали са 20 000 души, повечето цивилни.
Франко сви рамене.
-И без това са 250 милиона. Капка в морето.
-Както са го подкарали Гилермо и Рамирес скоро няма да са толкова.
-Да го духат. Искаш ли съвет? Не се жени за испанка. Те са добри жени ама майките им не са стока.
Дюнан не го слушаше впил поглед в продължението на статията на Луиза Торес на втора страница- кратка ретроспекция на конфликта в Бразилия. На 19 април миналата година генерал Рамирес организира преврат в столицата Бразилия срещу законно избрания президент Гилермо, но той вместо да изчезне в чужбина по-далеч от наказателния взвод на военната хунта на 28 април организира контрапреврат заедно с верните му правителствени войски. Но генерал Рамирес вместо да се предаде на практика окупира източните части на страната слагайки началото на най-кървавия конфликт за това десетилетие взел само за една година 3 млн. цивилни жертви. Двамата опоненти не подбираха силите и средствата, за да постигнат целите си и единствените оръжия, което не бяха използвали един срещу друг оставаха само ядрените бомби, но не защото бяха хуманисти, а защото НАТО ги беше лишило от възможността да се снабдят от черния пазар с такива. Последният акт на насилие оповестен широко в медиите не събуди кой знае колко съчувствие в световната общественост. Над Сао Пауло, който минава за контролиран от военната хунта, но известен с множеството поддръжници на Гилермо, бяха хвърлени няколко газови бомби, в резултат на което загинаха около 20 000 души. Рамирес веднага обвини опонента си за „варварския акт на немотивирана жестокост“ и естествено президента отрече и контрира с обвинението, че именно генерала е разпоредил газовата атака, за да извлече политически дивиденти и така нататък и така нататък. В крайна сметка 20 000 жертви бяха оставени далеч назад за сметка на боричканията между двама луди,които смятаха, че 3 млн. жертви са приемлива цена за политическите им амбиции.
-Виж на трета страница-каза Франко.
-Министър Санта Мария-Лопес подаде оставка-започна да чете Дюнан на глас.-С него цифрата на оставките стават 23 след неуспешната акция срещу клетка на „Свобода, братство, равенство“ взела 341 жертви. На пресконфе-ренция заяви, че поема цялата вина за касапницата в Барселона.
-Много благородно от негова страна, нали? Да си подаде оставката-изръмжа Франко.-Копелето сигурно ще се върне в имението си в Кастилия и ще отглежда грозде до края на шибания си живот.
Дюнан въздъхна и остави вестника на плота. Беше му дошло в повече за тази вечер. Както казваше майка му навремето „има някои новини, които никога не бива да узнаваш“. А той беше прочел повече от необходимото. И без това през последната седмица всички новинарски емисии тръбяха за касапницата в Барселона. Бяха убити 341 души, 173 от които полицаи, а останалите се определяха като „косвени жертви“, като че ли това правеше смъртта им по-маловажна. И всичко това заради фанатизма на шепа политици.
-От кога започна да се интересуваш от това което става в Испания? Нали тъща ти живее там? Мислех, че не ти пука.
-Прав си, не ми пука за нея, но малкия брат на жена ми- Фелипе, е ченге в Барселона. Бил един от полицаите, които застреляли последния юбер от „Свобода, братство, равенство“. Сладко хлапе е, обажда се често, ходим си на гости, има близначки на годините на Флора... големи сладурани. За малко да останат без баща заради шибаните СБР. Богородице, тия психопати убили 340 души... само шест човека...
-Ако можем да ги наречем човеци-вметна Дюнан.
-Хора са, мамицата им-изръмжа Франко и го погледна с воднистите си кафяви очи, блестящите от гняв.-Имат две ръце, два крака, приличат на хора, говорят като хора значи са ХОРА!!!
-Но за това ги наричаме юбери,нали?
-Не ги наричаме така НИЕ , а ония шибаняци от „ФармаКом“.
Дюнан въздъхна. Мразеше тези спорове. Франко винаги се разпалваше. Повечето се гневяха като говореха за политика, други за футбол, а дебелия пазач в синя униформа с трохи от еклер по нея се вбесяваше само като се спомене „ФармаКом“ и юберите.
-Те решиха да се правят на богове и създадоха тия уроди. Сякаш не им знам глупостите дето ги сраха навсякъде „Ново начало“,“Светло бъдеще“, „Бъдещето още днес“... шибаняци скапани!!! И какво стана накрая? „Фарма“ уж бе унищожена, а се оказа, че се е разделла на три компании и сега ония дето са виновни за тоя ад-той посочи вестника- се возят на мерцедесите си, пушат пури за по 500 евро, пекат си задниците на Хаваите и твърдят, че били съжалявали. Да им го начукам на съжалението... 340 души умряха заради тях и говняните им експериментчета!!!
-Успокой се,Франк. Ще те тресне някой инфаркт да знаеш!
-Говориш като жена ми!
-Може би има защо-Дюнан заби пръст в дебелия му корем, опънал до скъсване униформената риза.
-Майната му и на инфаркта. Ако той не ме довърши ще го направи тъщата-Франко изпръхтя.-Не искам да доставям това удоволствия на дъртия прилеп.
-САМО ТАКА, ФРАНК!
Двамата мъже вдигнах поглед към тавана с проблясващите на меката светлина полилей. Франко вдигна ръка и показа среден пръст на скритите камери.
-Майната ти, Фил!
-ПРИ ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ЩЯХ ДА КАЖА ДА СИ ГО НАЧУКАШ, ФРАНК, НО ПОДОЗИРАМ, ЧЕ ТОВА САМО ЩЕ ТИ ХАРЕСА.
Дюнан прехапа устни, за да не се разхили. Франко измърмори нещо на родния си италиански и разтвори забравения до този момент вестник.
-СТИГА СИ ПЛЯМПАЛ НА ЖАБАРСКИ, ФРАНКИ. ТУК СМЕ ЦИВИЛИЗОВАНИ ХОРА И ГОВОРИМ ФРЕНСКИ.
-Шибаняк!
-ТОВА ГО ЧУХ!
-За това го казах!!!-изкрещя Франко.-Скапан марсилски идиот! Ела тук да се разберем като мъже!
-ЧЕ ТИ КОГА СТАНА МЪЖ, ФРАНК, ЗАЩОТО ТОВА СЪМ ГО ПРОПУСНАЛ!
Спорът между двамата пазачи избухна с пълна сила и само след секунда елегантното фоайе ехтеше от мръсни думички, които биха накарали дори пиян докер да се изчерви. Дюнан поклати глава и тръгна към асансьорите, оставяйки Филип и Франко да се обиждат на спокойствие. Единственото, което му оставаше е да се помоли хер Вайсмюлер-Ерменщайн, по-известен сред обслужващия персонал като Розовия фюрер, да не се събуди посред нощ в луксозния си апартамент на последния етаж на небостъргача и да слезе във фоайето на кратка среднощна разходка, защото всички щяха да имат сериозен проблем. При това не само охраната. Директорът страшно държеше на морала на всеки служител, но това, разбира се, не му пречеше всеки месец да сменя асистентите си, които неизменно бяха млади и красиви мъже, излезли като от каталог за мъжко бельо.