автор: tera

На челото ми упорито изскача алено петно. Лекари и лечители се опитваха да го победят. Поне да го обяснят. Аз го мажа го с какво ли не. Пия хапове. То не изчезва. Но защо? Каква е причината да е там? Не знам. Ама казвам си – стига! Не мога повече да търся. За всичко ли трябва да има причина!
Ето, това е едно безпричинно и безсмислено в своята същност петно. Какво толкоз? Но пак не ми дава мира. Аз все трябва да съм наясно. Все се опитвам и все не успявам. После се уморявам и се отчайвам. Да си призная, почнах да му се възхищавам. Аз не мога да съм така упорита.

Аз съм по-скоро като пъпката, дето вчера с гняв смазах. Тя няма да се появи повторно. Това съм аз. Или като онзи поток в гората, дето няма да стигне морето. Почва незнайно как и къде и свършва пак така. Без да се влива в по-голяма река, която пък да се събира с друга, още по-буйна и целеустремена, за да потекат заедно в голямото цяло. Може би съм като тревата, която няма да поникне отново, по-силна и жилава, след като безброй стъпала са минали по нея. Догодина със сигурност няма да се окажа по покривите на шумния град, победила бетона, озона...

Аз съм пътечката, по която едва ли ще минеш някога. Не извеждам на слънчева поляна, камо ли на върха. И в това няма нищо тъжно. Даже в това, че не мога да обещая да те заведа в някакъв омагьосан свят, зад триста ствола или завоя. Аз може би не отвеждам никъде. От мен сигурно няма полза. Ала ненужни ли са безполезните неща?
Почти незабележима частичка от пейзажа. Малко парадоксална, понеже съм хем пътеката, хем камъкът, дето я спира. Хем тревата, хем ходилото отгоре й. Но какво би останало, ако всички тези детайли се изпарят? Пак питам, уж да си изясня нещата. А те си остават мътни и необясними.

С петно или без петно, ако и ти търсиш пътищата без изход, въпросите без техните отговори, обърканите неща, стъпвай смело на пети, стисни очи, върви!
До скоро мойте очи бяха на четири, ходех на пръсти, все се ослушвах и хоп!- озовах се на дъното на една пропаст. Около мен се скупчиха мракът, страхът и самотата и заспориха за нещо си. Не ги бях виждала толкова ясно. Не ги бях усещала така осезаемо. Опознах ги. Може би малко ги проумях. Когато си на тясно, няма как. Сетне вече се опитвах да не им обръщам внимание.

Почнах да съзерцавам, каквото предлагаше отворът отгоре. Впих поглед право в дълбокото око на нощта. Никога не бях наблюдавала така безбройните му звездни зеници. Дотогава не бях прониквала толкоз навътре. Открих кристала на болката му, преди да се превърне в сълза. Понякога трябва да си на дъното, за да забележиш тия дребни неща.
И, каквато съм си, потърсих смисъла от всичко това. И не открих нищо. Може би защото не търсех упорито? Ама и красотата ли има нужда от смисъл? – сепнах се. За нея няма причина. Тя се пръква просто така. Тъкмо затова сигурно ни пълни душите. Постигнала е истинската свобода. Само дано не са я натоварили и нея от някой висок пост с тази задача! И като ги напълни догоре и те станат леки, което също е парадокс, да не би да се случва нещо тайно, нещо, за което още нищо не се знае? Щото съм свикнала от баба да чувам, че полезните неща дават вълна, мляко, яйца, топло, засищат глада... все такива работи. От тях има смисъл. Това със сигурност е вече известно.

Ама мене кой ме държи тука? И докога?- спомних си, понеже вратът ме бе заболял. А едно червено петънце доплува в тъмното око. Порасна, изпълни го с огън. Сигурно има свои причини да е там – рекох си. Макар да не ги знам. Усетих как си прокара път навътре в мен. Просветлях. Концентрира своята сила и ме запали. Аз сграбчих един як, дълъг лъч, който се спускаше чак до глезена ми, с благодарност си помислих: “Добре, че и между тях има безумци, дето се ровят из мрачните дъна на бездните” и почнах да се изкачвам нагоре.
Сигурно скоро ще се събудя – мина ми през ума. Предчувствам го. И ще бъда с опърлени мигли. А сетното утринно въгленче пак, ей-така, без причина, ще догаря на челото ми и ще оставя своя ален печат. Чат! Чат!