автор: desert_inrose

„Някой ден… може и да се спреш...”


Питаш как винаги бързам, когато те срещна...
Просто, не съм като теб. Не достигам ежедневно минутите.
А не че кафето ни заедно ще е глупава грешка.
Бързам наистина. Чао! Друг път ще бъде, небето ми шушне.

Само веднъж си ми казвал, че времето липса е.
Само веднъж, но повтори го няколко пъти.
Не разбирах - не бързаше никога ти, от скитане.
Но ето, живея ти думите. Прави. И плътни.

След толкова пясък изнизан, какво ще си кажем?
Знаеш ли колко води са изтекли удавно, следсушаво...
Сенки отминали, тонове избледнели протяжно
пропиват неволно гласа ти. И слушам ли, слушам го.

Сякаш знам накъде ще затеглят ни думите.
Вече виждаш как не съм същата. Други сме.
Друг е лъкът, лъкатушещ по струните, а
същата музика... Не, не си същият. Чуваш ме.

По вятъра мисли пилеят косите ти, сякаш е вчера.
Разгърнато пламъче в погледа, сякаш първият ден е.
Ще спра някога пак и дано този път те намеря.
Но бързам сега. Нямам никакво, никакво време...