автор: dred

Алдуин бдя до леглото му през цялата нощ. На сутринта прати Зида да повика местния жрец, който се оказа слабичък старец, а храмът, в който служеше- нищо повече от купчина камъни с жертвена плоча за даровете.
Алдуин отказа помощ при организиране и на без това скромното погребение. Помоли единствено Зида да отнсат Риан до мястото, което щеше да бъде последния му дом.
-На кой бог се е кланял починалия?-го бе попитал жрецът.
-На никой- бе отговорил кратко и искрено Тъкача.
Жрецът само бе кимнал в отговор. По земи като тези хората бяха твърде заети да се грижат за физическото си оцеляване отколкото за духовното и атеизма не правеше кой знае какво впечатление дори на духовниците. Жрецът прочете кратка молитва насочена към всички богове изказа съболезнованията си и си тръгна, оставяйки Алдуин сам. Гробарите, които се грижеха за малкото селско гробище, понечиха да заровят гроба, но Тъкача ги отпрати. Златните коронади, които получиха пресякоха всякакви опити за възражения от тяхна страна.
Алдуин плъзна поглед из малкото гробище. Бе оградена от висок зелен плет, който отделяше това място на смърт от околния свят, опитвайки се да създаде илюзията, че такова нещо като човешкия край всъщност не съществува. Гробовете се нижеха един до друг в спретнати редици. Камъкът бе рядък и скъп материал в тези низини и надгробните плочи бяха само няколко, вероятно принадлежащи на по-богати селяни. Дървени триъгълни-ци обозначаваха повечето гробове, което показваше, че повечето от местните са последователи на Сатараил- богът на плодородието... всъщност един от многото такива в Империята. Няколко прости снопове пръчки показваха, че все пак се намират и последователи на древния култ към Армаассал, която беше покровителка на... Алдуин тръсна глава. Вече беше забравил на какво. През хилядолетията скитане по тази земя се бе сблъсквал десетки хиляди култове и отдавна не си правеше труда да помни имената на боговете. Пък и се беше сблъсквал лично с някои от тях самите. Боговете бяха учудващи скучни и антипатични създание... Алудин неволно се усмихна. Може би за това и Риан не си бе направил да вярва в тях.
Той впери поглед в гроба, където лежеше тялото на чиракът му увито в ленено платно.
-Вече няма от какво да се притесняваш, хлапе-прошепна той.-Получи своята възможност да се срещнеш отново с онези, които обичаш. Честно казано- ти завиждам. Смъртта може да е нещо наистина хубаво когато идва навреме.
Той взе лопатата забита в купчината пръст до гроба.
-Сбогом, хлапе. Надявам се някой ден да се видим.
Пръстта тиха зашумоля върху тялото на Риан. Алдуин не бързаше. Нямаше за къде, а и имаше повече от достатъчно време. Всъщност след като Риан вече го нямаше бе останало само времето- вечния му спътник. Внимателно оформи малката могила и пуста лопатата на земята. После затвори очи и тихо прошепна:
-Винаги си обичал смокини, Риан, тези са подарък за теб.
Плъзна се в света на нишките, невидимите му пръсти затанцуваха по самата същност на света. Тъкачът започна да тъче. Ако някой гледаше отстрани щеше само да види един човек, който кротко стои до един пресен гроб. После обаче щеше да забележи около малката могила като че ли въздухът се сгъстява, придобива форма, плътност, а след миг и цвят. Щеше да остане удивен как сякаш от нищото се появяват две смокиново дръвчета. Листата им- несъществували до преди миг- се полюшваха на вятъра, а сладкия аромат на плодовете им се плъзна из въздуха.
Алдуин отвори очи. Протегна ръка и откъсна една смокиня. Сложи я върху гроба и се усмихна.
-Да ти е сладко, хлапе.
После обърна гръб на гроба и си тръгна. Остави след себе си само тихото шумолене на вятъра в листата на двете смокини и сладкия аромат на плодовете им.
Съдържателя на странноприемницата за малко не подскочи, когато го видя на прага се. Стъклената кана, която бършеше почти се изплъзна от пръстите му. Възрастния мъж се усмихна нервно и направи тромав поклон.
-Още веднъж приемете съболезнованията ми, месир...
Алдуин извади кожена кесия от колана си и пръсна съдържанието ѝ на тезгяха. Златните коронади се разпиляха и няколко монети изтракаха на пода. Очите на съдържателя се разшириха от изумление. С толкова пари спокойно можеха да се купят две странноприемницата като неговата.
-Това е твое ако ми направиш една услуга-каза Алдуин спокойно.
Съдържателя примигна срещу него. В кафявите му очи блесна страх.
-К-к-к-каква е тя, месир...
-Искам да се грижиш за гроба на моя... спътник.
Съдържателя раззина уста. Даваха му цяло едно малко състояние и то за какво???
-Вероятно ще се завърна след две или три години по тези места. Тогава пак ще мина оттук и ще ти оставя още пари. Ако си мъртъв ще ги оставя на наследниците ти със същата молба. Става ли?
Съдържателя кимна с пресъхнала уста. Не гледаше парите просто защото не можеше да откъсне очи от тези две сини очи впити толкова дълбоко в него, че имаше натрапчивото усещане, че се взират в душата му.
-Искам да почистваш гроба най-редовно, да се грижиш да получава дарове-те на празниците на мъртвите, които празнувате тук и най-вече да внимаваш никой да не докосва двете смокини.
-Но по тези места няма...-заекна съдържателя, но Алдуин го прекъсна.
-Е, вече има. Грижи се за дръвчетата- подкастряйки, поливай ги, тори ги, не бива да изсъхват за нищо на света. Риан ги обожаваше.
-Разбира се, месир, ще бъде сторено...
Алдуин притисна юмруци към тезгяха и се надвеси напред. Съдържателя само го зяпаше с широко отворени очи като мишле взряло се в змия.
-И когато се върна, защото аз ще се върна било то след година, две или десет и видя, че не си сторил онова, което искам след като приключа с теб и цялото село никой вече няма да помни какво са правели онзи бандити по тия места. Разбра ли?
-Д-д-д-да, месир, р-р-р-р-разбрах...-заекна съдържателя, взирайки се в без-дънните сини очи, които сякаш поглъщаха погледа му.
Алдуин кимна. Вдигна качулката на наметалото си, намести изтърканата мешка на рамото си и излезе от странноприемницата. За миг яркото обедно слънце го заслепи. Нечий стъпки го накарах да се обърне. Беше Зида.
-Къде отиваш?-попита момчето.
Алдуин се усмихна. Едва сега видя блясъка блясъка в кафявите му очи. В това момче имаше нещо... нещо, което вещаеше съдба доста по-различна от тази на ратай в селска странноприемница.
-Където винаги съм отивал- към слънцето.
Зида отвори уста, но Тъкача го изпревари.
-Имай малко милост към себе си и мен и не ме следвай, разбра ли?
Момчето кимна. Алдуин се обърна и закрачи по калния път, който щеше да го отведе извън селото, а след това и на изток.
Този път вървеше сам... отново.