автор: Princesssa

Пръстите ти ми крадат твърде много щастие. Грабят го хищно и в огромни количества, без да се замислят, без да се колебаят, без да съжаляват… Отнемат ми мислите, разпиляват ми здравия разум, подаряват ми болки, крият ми реалността. Но ми даряват слънце. Ярко и лятно. И истинско.
Но уви, това не ми е достатъчно. Вече не е. Само със слънце не може да се живее. Колко тъжно, нали? Искам спокойствие и сигурност. И време, в което да мога да се наспя. И друго, в което да съм трезвомислеща, делова и практична. Стигат ми авантюрите и приключенията. Стигат ми моментите, в които се давя в звънкия ти смях, а след това попадам в една неравна битка с тъгата, от която едва успявам да изляза жива… някак си. Стигат ми съмненията ще се появиш ли… за да ми изпиеш силите. Стигат ми и терзанията дали и кога ще ме заобичаш. И колко. Стига съм се надявала да творим светове заедно…а после да се губя в приказките на душата си. Сама.
Стига ми толкова. Ще успея някак си да прибера пеперудите. Ще те наобичам веднъж завинаги и след това ще продължа спокойно напред… в едно бъдеще с по-малко слънце и повече надежди. Към едно място, в което пеперудите не са на почит, но за сметка на това нощите са спокойни. Тихи. И с бледи звезди.
Май единственото нещо по-тъжно от липсата на пеперуди са бледите звезди…
Но разбира се, тогава, в онова бъдеще, в което не те обичам, няма да мисля така. Напротив. Ще се радвам на залезите, ще проспивам изгревите (не искам вече слънце!) и ще си пия кафето в хармония със света около мен, дочитайки поредната скучна статия в сутрешния вестник. И ще си мисля колко по-лесно се живее без теб. По-безболезнено. По-практично.
Да… в онова бъдеще на тиха радост и блажена тишина, ще открия себе си под куп самозаблуди и разсъждения. И ще те забравя. И за слънцето, пеперудите и смеха ще забравя. И за тъгата, хвърчилата, морската сол по кожата, пламъците на камината, самообвиненията, самотата, нещастието, което ми носеше. Ще забравя. За да продължа напред по-уверена и все повече аз.
Един ден ще…
Но сега някой чука на вратата. Познавам този звук. От твоите пръсти… И изведнъж бъдещето, в което ще съм те наобичала изчезва и отново изгрява слънцето. И пеперудите политат на воля, а аз се усмихвам, готова да разделя с теб щастието си…