автор: tera

Една златна гърда пръска мляко от светлина.
Дните сучат унесено, растат,
и тръгват по свой път.
Щом свърши златната кърма,
и вече няма гладни дни,
преситено, ще се оригне времето
и ще захърка в черното на космоса.

И само плачът на някой миг –
ембрион на бъдещ ден –
дълбоко в утробата на вселената
би събудил отново майчинското й чувство.
Тогава ще извади топлата си гръд
и нейде пак ще потече светлинното й мляко.
А сенките ще си играят, ще растат,
и все ще иска вятърът да ги отвее.