Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: nikolaylalev96
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13954

Онлайн са:
Анонимни: 420
ХуЛитери: 2
Всичко: 422

Онлайн сега:
:: valchebnica
:: pc_indi

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТъкачът на светове: Отново сам (част първа)
раздел: Разкази
автор: Dred

Плясъкът накара Алдуин, Тъкачът на светове да се обърне. Чиракът му Риан се надигна с мъка от локвата, в която се бе свлякъл на колене.
-Риан...
Плясъкът накара Алдуин, Тъкачът на светове да се обърне. Чиракът му Риан се надигна с мъка от локвата, в която се бе свлякъл на колене.
-Риан...
-Добре съм, господарю-изхриптя той, отмятайки мократа си качулка.
Ледения есенен дъжд се плъзна по главата му, мокрейки белите му коси. Вадички потекоха по изпитото от годините и дългия път лице.
Алдуин клекна до него, отмятайки качулката си. На младото лице, което трудно би накрало някой да повярва, че принадлежи на някой, който броди по тази земя вече четири хиляди години изплува лека усмивка.
-Остаряваш, Риан.
Старецът се усмихна слабо в отговор.
-Повтаряте ми го от двадесет години, господарю.
-А ти все ми казваш, че не си чак толкова стар. Дай ми мешката!
-Мога сам...
-Дай ми мешката, Риан!
Старецът кимна. Нямаше сили да спори. На раменете му тежаха цели шестдесет години, които можеха да изглеждат смешни пред вековете, които господарю му бе оставил зад гърба си, но все пак той бе просто един човек и то не какъв да е човек, а провалил се Тъкач.
Риан с пъшкане смъкна старата изтъркана мешка, която също като собстве-ника си бе забравила годините си и я подаде на Алдуин. Младия мъж я пое и я метна рамо. Наметалото изджвака на гърба му.
-Можеш ли да станеш?
Риан кимна и се опита да се надигне. Залитна, но миг преди да рухне в калната локва силната и твърда ръка на Алдуин го стисна за мишницата и задържа.
-Благодаря, господарю-изхриптя стареца.
-Май трябва да намерим някакъв подслон, а?
-Този път няма да споря.
-Ако ме беше послушал и да прекараме нощта в онова селце сега щяхме да сме на сухо и топло! Само, че ти си едно упорито старо магаре!
Риан се усмихна виновно.
-Съжалява, господарю, ставите ми казваха, че няма да вали за това и...
-Доверяваш се на ставите си за прогнозата на времето???
-Толкова години не са ме подвеждали, господарю…
-Явно за всичко си има първи път Риан. Хайде да се върнем обратно...
Старецът поклати глава.
-Според картата напред трябва да има друго село. На не повече от час път е оттук.
-Надявам се при разчитането на картите не се доверяваш на ставите си, Риан. Според личните ми наблюдения-Алдуин вдигна поглед към черното небе, от което се лееше ледения дъжд като из ведро-те не струват!
-Трябва да се съглася с вас, господарю.
-Тогава да продължваме, старче. Ако ще се мокрим нека поне да го правим, вървейки напред, а не връщайки се назад.
Двамата закрачиха по калния път шляпайки из локвите с подгизналите си ботуши.
-Ставите му...-измърмори недоволно Алдуин под нос.
-До сега...
-Не искам повече да слушам за ставите ти, Риан!
-Простете, господарю.
Двамата продължиха в тишина нарушавана само от плясъка на дъжда и локвите под краката им. На места тесния коларски път, по който вървяха хлътваше, образувайки истински малки езера дълбоки чак до коленете. Там където бе прав водата течеше на огромни вади, които на места се превръщаха в истински реки. Опитаха се да вървят през ливадите от двете страни на пътя, но бързо се отказаха. Още с първите стъпки затънаха чак до глезените в калта. Спеченият от хилядите каруци коларски път поне беше само хлъзгав за това се върнаха на него и продължиха да газят из локви и вади кална вода.
Дъждът сякаш отказваше да спре. Беше късно лято и до сезонът на есенните бури оставаха почти два месеца. Беше ги сварил по пътя, а тукашната низина бе покрита с житни полета, ливади и малки горички от ниски храстчета, така че двамата мъже нямаха особен избор. На всичкото от горе черните облаци скриваха луната и пътят едва се виждаше. На няколко пъти правеше внезапни завои и излизаха от него без да забележат. Налагаше се да се връщат да го търсят. Алдуин за малко не загуби ботушите си, затъвайки в калта. Наложи се Риан да го дърпа докато успее да излезе от калния капан.
-Господарю-обади се Риан по някое време с трепкащ глас.
-Кажи.
-Защо не изтъчете подслон поне само докато дъжда не спре?
-Знаеш правилата, Риан. Не можеш да използваш Занаята само, за да напра-виш живота си малко по-лесен.
-Разбирам... простете господарю.
Алдуин спря и се обърна. Спътникът му приличаше на по-плътна сянка в мрака.
-Риан, добре ли си?
-Да, господарю. Няма да оставя нищо и никакъв дъждец да ме повали ей така.
Алдуин кимна бавно.
-Естествено-той се обърна и махна с ръка.-Хайде, остана още малко. Село-то трябва да е след онова баирче.
Нямаше да забележат купчинките къщи спотаени в мрака ако не беше самотния фенер. Жълтеникавото му плаче светеше плахо в нощта, разкъсвайки мрака.
„Като свещичка насред ураган“-помисли си Алдуин и се усмихна.
-Риан, стигнахме... Риан?
Старецът седеше на колене насред калния път и дишаше тежко. Леденият дъжд продължаваше да се лее безмилостно над него. Тялото му се разтърси в кашица.
-Добре съм, господарю, трябва ми само един горещ чай и пак ще съм готов за път.
Алдуин клекна до него, отметна мократа качулка на наметалото му поглед-на мокрото лице. Пристисна длан към челото му и въпреки студената вода, стичаща се по него усети горещина под пръстите си.
-Риан, гориш!
Старецът се закашля.
-Нищо ми няма, господарю... казах ви, един чай и...
-Един чай как пък не...-изръмжа, преметна ръката му през врата си и се изправи.
Старецът тихо изстена.
-Мога и сам...
-Естествено, че можеш-каза Алдуин докато двамата залитаха по калния път-помниш ли как някога те носех?
Старецът се усмихна немощно.
-Тогава бях на колко... единадесет...
-По-скоро дванадесет.
-Счупих си крака на онази козя пътека.
-Тогава ти казах ти да не се качваш там, проклетнико!
-Имаше гнездо на яребици-изхриптя Риан, влачейки ботуши в калта.
-Какво?
-Видях, че сред скалите има гнездо на яребици... исках... исках... да ти приготвя яйца за закуска. За това... за това се качих...
Алдуин се усмихна. Преди колко години беше това? Станаха ли вече петдесет? Тогава Риан беше едно малко упорито момче, което го бе последвало след като беше минал през селото му. Вървеше след него цяла седмица и накрая просто не му даде никакъв шанс- трябваше или да го вземе под крилото си или щеше да загине някъде по пътя. Избра първото. И нито за ден не съжали, въпреки че знаеше, че моментът, в който ще намрази решението, което бе взел в онзи ден идваше.
-Никога не съм харесвал яйца от яребица.
-Ти си един... един голям лъжец, господарю. Обожаваш ги...
Алдуин се усмихна и тръсна глава, за да изтръска капките дъжд стичащи се по веждите му.
-Носех те на гръб повече от месец докато се оправиш.
-Бяха най... най.... о, богове... най-хубавите дни от живота ми.
-Ще имаш още много дни, за които да говориш така, Риан.
Старецът не му отговори.
Селцето, чието име създателят на картата дори не си бе направил да посочи се губеше в мрака, но от много отдавна Алдуин бе научил, че странно-приемницата е винаги до пътя. Мина покрай първите няколко къщурки, чийто прозорци бяха тъмни и скоро зърна голямата двуетажна сграда, която се издигаше над околните постройки. Фенерът, който им бе показал селото висеше над табела, чийто избелял надпис съобщаваше, че са добре дошли в „Щастливия пътник“.
-Само още малко Риан-изпъшка Алдуин и го повлече към странноприем-ницата.
Тъкачът блъска дълго по вратата пред да чуе стъпки и пламъче на свещ да блесне зад прозорците. Изскърца тежко резе и вратата се отвори леко. Навън надникна сънено лице, осветявано от пламъче на свещ и опипа с поглед двамата подгизнали мъже на прага.
-Сами ли сте?-попита съдържателя, оглеждайки зад тях, но можеше да види единствено мракът.
-Да.
Съдържателят леко отвори вратата.
-Късно е...
-Какво стана с традиционната гостоприемство, стопанино?-изръмжа Алду-ин, подпирайки Риан.
-Тук се е, но наоколо се навъртат бандити, така че...
-Мръдни, човече-изръмжа свирепо Алдуин-или ще ти се ще да бяха потро-пали бандити!
Искрящо-сините очи на Тъкача пронизаха гостилничаря като копия и той стреснато се дръпна от вратата. Алдуин, подпирайки Риан, влезе в странноприемницата, оставяйки след себе си локви. Гостилничаря припряно затвори зад тях, слагайки масивно резе от ковано желязо. Странноприем-ницата не беше голяма- малко общо помещение с шест маси и камина в ъгъла. Тясно стълбище водеше към втория етаж, където бяха стаите на гостите. Във въздуха се носеше миризмата на евтина бира и тютюн. Таванът бе потъмнял от времето и изпаренията. Тук-там се виждаха кръпки по пода и стените. Единствената светлинка идваше от трепкащото пламъче на свещта в ръцете на съдържателя.
-Имаш ли свободна стая, стопанино-изпъшка Алдуин, оставяйки хрипливо дишащия Риан на един от столовете.
Съдържателят, слаб посивял мъж облечен в пожълтяла от годините и потта нощница ги оглеждаше внимателно в търсене на оръжие или какъвто и да е знак за заплаха.
-Всички са заети. От както онези бандити се появиха по земите ни хората не обичат нощта да ги сварва на открито. Вече погребахме двама, които бяха решили да нощуват на открито.
Алдуин бръкна в кесията, висяща на колана му и подхвърли във въздуха една монета. Съдържателят я улови във въздуха и се ококори, когато златния коронад блесна меко на пламъчето на свещта..
-Искам веднага да ми намериш стая, в която гори огнище! И докато го правиш искам някакви сухи дрехи! По-бързо, човече!
-Веднага, месир, веднага...-заекна съдържателя стиснал в шепа тежката златна монета.-Ще ви дам стаята на прислугата...
-По-бързо!
-Разбира се, месир...
След миг съдържателя вече тичаше, плетейки крака в полите на нощницата си. Спъна се в един от столовете и за малко не се катурна на пода. След миг изчезна през една врата в дъното на общото помещение.
Алдуин клекна до Риан. Старецът бе се подпираше немощно на ръба на масата вперил кафявите си очи в пода. При всяко вдишване от гърдите му се чуваше хрип.
-Как си, хлапе?
Риан вдигна очи от пода. В тях гореше трескави пламъчета.
-Само един чай, господарю... само...
Алдуин се насили да се усмихне.
-Е, в такъв случай имаш късмет. Ще получиш повече от един чай, но само тази вечер. Не искам да те разглезвам.
Риан отвори уста, за да отговори, но избухна в кашлица. Алдуин го потупа внимателно по гърба и усети ледени тръпки. Никога до сега не се бе замислял колко слаб е станал чиракът му. Гръбнака и ребрата му изпъкваха под мокрите дрехи като сухи клони.
-Всичко ще се оправи, Риан-каза Тъкача със свито гърло-ще си на крака още сутринта.
Съдържателят се върна следван от сънено момче на не повече от петнадесет години. С негова помощ Алдуин отнесе Риан в малка стая, която вероятно бе обитавана от самото момче. Завивките на тясното легло бяха избутани припряно настрани, а одеялата бяха все още топли от нечие тяло.
-Така... така... внимателно... да не си удари главата в стената... добре…
Риан изстена глухо, когато главата му докосна възглавницата.
-Дрехите?-попита Алдуин.
-Зида, отиди в моята стая- нареди съдържателя на момчето-и донеси някак-ви дрехи от скрина. Побързай!
Момчето изхвърча от стаята.
-Как е приятелят ви, месир?-попита съдържателя колкото да наруши тиши-ната.
-Нищо му няма-отвърна Алдуин, насилвайки се да се усмихне.-Само малко студен дъжд... бързо ще му мине.
Съдържателят погледна стареца в леглото. Устните на Риан бяха посинели, а очите му горяха в трескав блясък.
Той се насили да кимне.
-Разбира се.
Момчето връхлетя в стаята понесло цял куп дрехи.
-Остави ги там-Алдуин посочи стола- единствената друга мебел в стаичка-та.-Сега ще ми трябва някакъв алкохол за разтривка. По тези места още ли правите ли онази ракия от картофи? Ще ми трябва едно шише от най-силната.
-Веднага, месир-съдържателя излезе и ги остави сами.
Алдуин погледна момчето, което стоеше до вратата и се въртеше, чудейки се какво да прави. Когато Тъкача заговори то за малко не подскочи.
-Как ти беше името, синко... Зада?
-Зида, месир... като на онзи герой от легендите.
Алдуин кимна.
-Да, вярно... Зида Двойния топор. Ако питаш мен не беше никакъв герой ами най-обикновен касапин и убиец. Само, че вместо да го обесят на някое дърво взеха, че написаха легенди за него. Кажи ми, Зида, колко печелиш тук като слуга?
Момчето примигна учудено. Защо ли му се стори сякаш подгизналия мъж, който изглеждаше по-млад от големия му брат говори за Зида Двойния топор, вилнял по тези земи преди повече от осем века сякаш го е виждал с очите си?
-Двадесет фолиса на месец плюс храна и подслон, месир-заекна момчето.
Алдуин кимна. Двадесет фолиса бяха колкото чифт що-годе сносни ботуши. Обичайно заплащане за слуга по тези места.
-И това е твоята стая?
-Да, месир.
Алдуин бръкна в колана си и подхвърли във въздуха две монети. Момчето непохватно улови едната във въздуха, а другата го чукна болезнено по челото. Успя да я хване преди да е паднала на пода. Очите му се разшириха когато образът на принцепс Витаний, последния владетел на Старата империя, проблесна мътно на светлината на фенера, висящ до вратата.
-Това... това..
-Златна нумизма, Зида. Струва двадесет пъти повече от коронада, който дадох на господаря ти. Това е заплащане за причинените неудобства, но в замяна искам да ми помогнеш. Ще го направиш ли?
-Д-д-д-да, месир, разбира се... с-с-с-само кажете...
-Първо скрий тези пари. По тези места убиват за далеч по-малки суми от тази, която държиш ръцете си. След това искам да ме слушаш много внима-телно и да правиш каквото ти кажа...
Съдържателят се върна с бутилка ракия. С помощта на Зида Алдуин съблече мокрите дрехи на Риан. Сърцето му се сви когато видя голото тяло, на чирака си изсушено от годините. Гърдите му бяха хлътнали, ребрата му се четяха, а мускулите- стопили. Якият напет младеж, който караше девойките да се червят само като им се усмихне бе изчезнал. За разлика от господаря му годините не го бяха пощадили... Риан бе станал старец.
Алдуин внимателно подсуши тялото му с кърпа, после отвори бутилката картофена ракия и я натри в кожата му докато цялото тяло на стареца не порозовя. После с помощта на Зида го облече в сухите дрехи и го покри с дебели завивки. Когато седна на стола Алдуин дишаше тежко, а коленете му трепереха.
-Месир- обади се внимателно съдържателя-и вие трябва да се преоблечете.
Алдуин го погледна с празен поглед.
-Какво?
-Дрехите ви, месир...
Алдуин едва сега усети, че той самия все още не се преоблякъл. На пода вече имаше няколко локви стекли се от подгизналите му дрехи. Лепнеха по студената му кожа, но това не го притесняваше. На света нямаше болест, която да повали Тъкач, но... той погледна към Риан. Въздъхна.
-Оставете ни!
Съдържателят кимна и мълчаливо излезе от стаята. Зида се поколеба за момент.
-Ако имате нужда от нещо, месир, само ме повикайте. Аз ще съм навън.


Публикувано от hixxtam на 20.06.2012 @ 09:29:28 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.01.2022 год. / 01:19:17 часа

добави твой текст
"Тъкачът на светове: Отново сам (част първа)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Тъкачът на светове: Отново сам (част първа)
от Dred на 20.06.2012 @ 12:41:12
(Профил | Изпрати бележка)
Този разказ, който се явява продължение на "Тъкачът на светове", се роди благодарение на краткия, но прекрасен коментар на ZEBAITEL. Знам, че разказа не е кой знае колко стойностен (написан е за една вечер), но аз си го харесвам, защото бе създаден спонтанно. Благодаря ти, ZEBAITEL. Дано и този ти хареса.


Re: Тъкачът на светове: Отново сам (част първа)
от zebaitel на 20.06.2012 @ 23:23:40
(Профил | Изпрати бележка)
Разбира се, че ми харесва! Изгълтах го на едри глътки и отивам да чета следващия!!!

]