автор: ladyinblack

Думите ти кацат като светулки по петолинието на мислите ми и се превръщат в пулсираща цветомузика. Стъпвам боса в топлото на зениците ти и ми пари и е болезнено, и тичам към брега на невъзможното, за да потуша жарта в струи хладни сълзи.
Препъвам се в сянката на собствените си страхове и илюзии и жуля колене, в опитите си да се предпазя. Опитвам се да заглуша мърморенето на разума и да се отдам на това, което Е и което съм съзряла, отвъд хоризонта на думи и опитност.
Изпитвам сладостно опианение от миговете живот, които са имали някакъв звезден отпечатък и може би сега мога да ги оценя истински, защото не са били много и защото съм видяла и изпитала какво е от другата страна на луната. Газила съм в паяжини от самота и заплетени в тъмното мисли, късала съм се на хиляди парченца от болка и съшитото впоследствие с кратки моменти на щастие е било красив, но все пак белег. Едно сърдито, пренебрегвано гласче в мен е надавало писък да повярвам в магичността на всичко и в уникалността на всеки миг на Сътворението. Казано е "Повярвай, за да видиш!", а спомените от препъни-камъчетата по пътя ехидно нашепват "Не бъди глупава, не се доверявай! Готова ли си да платиш ненужно висока цена на последващо разочарование и празнота, срещу някакво мимолетно удоволствие?"
А моят авантююристичен Дух скита небрежно и волно из светове и галактики, които Съзнанието не съзира и не проумява. Търси Своето приключение и копнее да се себеслучи и преоткрива в нови цветове, звуци, усещания и емоции, които правят животът един празник на Възможното-Невъзможно и химн, прославящ неповторимостта и ценността на преживяното. Будно сънува душата и се усмихва пътувайки... Превръща се в безброй светлоотразителни частици, които улавят живота и го представят като Вълшебството, което Е. Онова, което не сме готови да повярваме, че ще ни се случи, че е дори факт, всяка минута, всеки миг, в който доброволно скъсаме конците, с които разумът се опитва да ни контролира и да ни убеди в собствената си реалност, концепции и преценки. Тогава, мисълта, освободена от предразсъдъци и умозаключения, от напрапчиви чувства и страхове, ликува и се възнася до оня свят на първичната идея за всичко, което е било и ще бъде, разгърнато в едно необятно Сега.
Ще ми помогнеш ли да се науча да виждам и разчитам знаците и да изживея най-висшата представа за себе си и света? Ще ме научиш ли да чувам музиката на тишината и да улавям трептенията на звездите и диханието на пробуждащите се сънища? Ще успяваш ли да намериш рими за тъжните и трудни моменти и да ги превръщаш във възторжена ода? Ще сбъднеш ли себе си в моята реалност, съхранявайки онези съвършени частици от Цялото, които откривам в теб? Хиляди въпроси жужат в летен танц из слънчасалата ми главица, а аз ги давя в прохладните води на мълчаливата мъдрост. Присядам в мислите си смирено до теб и потъвам в синьо съзерцание...