автор: nikoi

Събуждам се, защото предстои
пореден страшен съд на съвестта ми.
И трябва да реша сега кои
надежди още да крепят света ми.
Повдигам се – свръхнисичък Атлас,
на пръсти към небето се повдигам.
Ръцете ми са сигурни. Но аз
ще съм виновна, ако не достигна
звездите си, измислени преди
да каже някой “Светлина да бъде.”,
Преди съвсем да се пренареди
вселената, на всички ви присъдена.
От клонка от Вселенското дърво
ще си направя ореол и после
небето ще се срине като сноп
Ожънат от десницата на Господ.
То няма да затрупа никой, знам,
а ще строши на тъмното ви костите.
Но мене няма да ме има там,
защото ще попия в своя космос.