автор: kasiana

(Из „Преди да ме клъвне петелът”)

          Не знам вие помните ли кога и на каква възраст за пръв път в очите ви се е търкулнала думичката с ю р р е а л и з ъ м*. Аз обаче няма как да забравя, защото тогава бабиното шùле* литна към небето с чадъра на Свети Петър и обожаваните от Вероника пеперуди, не без активното съдействие на младия полицейски инспектор доктор Мейзлик.
          Той толкова време се пипка да разкрие кой е блъснал смъртоносно с колата си една старица, че горкото шùле на баба, вързано за дюлята в градината, не ме дочака да го удостоя с вниманието си и да му разкажа какво ново съм прочела…

          Отиде си клетата животинка и това си е…Тогава бях само на девет, затова, моля ви, пледирайте „невинна”, поради давност, не знам по коя точка от Закона за престъпленията…
          Но първо ме оставете да ви опиша тази история, от която дядовците и особено бабите трябва да си вземат поука, че не всяко деветгодишно дете може да бъде отговорно, като партизанчето Митко Палаузов отпреди 9-ти септември 1944 година например. Особено пък такова като мене, за което откакто е засричало що дума е видяло – отпред назад и отзад напред - четенето на книги се е превърнало в природно бедствие…

          Ще попитате защо не съм си признала вината за шùлето на по-висша инстанция от тази на баба и дядо, ами съм седнала вас да занимавам сега…

          Ама как? И на каква по-висша инстанция? Тогава Бриджит Бардо още не се подвизаваше като природозащитничка…Аз пък бях в лятна ваканция и, хоп – при баба и дядо на село ме пратиха нашите…После ме зарадваха с карта за пионерски лагер във Воден, Разградско, където предприятията от Русе имаха почивна станция за деца. Милите старци гък не казаха на мама и татко за произшествието с шùлето…И до днес подозирам, че си замълчаха, предполагайки, че като научат за него, те щяха да ме отпишат от лагера и да ме оставят за наказание до есента при тях. И защото сигурно са си мислили, че и Господ е бил в неведение какви бели бих могла още да снеса на главите им…

          А като тръгнах отново на училище на 15 септември, бях забравила вече за злополучното шùле… Или, честно казано - не посмях да си покажа „кирливите ризи”, защото в края на май, заедно с връчването на свидетелството за успешно завършен трети клас, бяха ми вързали пионерска връзка…

          Ще кажете – какво от това.
          Аааа…Чакайте! Знаете ли какво е да си пионерче и да допуснеш едно шùле да изпадне в летално състояние по твоя вина? Нали само като си отворех устата, щяха да ме порицаят пред цялата дружина… И то за едно хайванче*, което не беше на дружинната ръководителка, а на моите дядо и баба.

          Ще попитате защо не съм се изповядала пред някой свещеник.
          Ама вие от коя планета сте? Тогава влизането в църква на пионер или комсомолец беше равносилно на самоизключване от училище! Достатъчно беше някоя „добронамерена” съученичка да ме види и немедлено да докладва на класния…

          Ха, че той пък при първата си визита у дома, като видя иконката на Дева Мария, подарък на мама от нейна приятелка, станала хаджийка – сиреч, ходила на Божи гроб, - ме осмя пред целия клас и що срам брах, като каза, че мама била вярваща…Тя, която по Вероучение е оставала на поправителен изпит, да е вярваща! Добре, че се родило царчето Симеончо, та преминала по царско благоволение…Що „ура” имало тогава из цяла България по тоя повод…

          И какво стана след моето порицание за някаква си иконка, пък била тя и на Дева Мария? Онова подобие на учител( за което може и да ви разкажа някога) ме предизвика да извърша истински грях. Защото, като се върнах от училище разплакана, запокитих иконката, украсена с бронзови листенца и разноцветни стъкълца, зад големия тежък гардероб в спалната…
          Ей така – по моя вина – мина в дълбока нелегалност Светицата…
          Не си спомням някой от нашите да е питал за нея, както не питаха и за Бланка Форт. Коя Бланка Форт ли? Върнете се на първия и втория разказ от книжката и ще разберете…
          Бланка Форт така и не се намери…
          Но иконката цъфна след няколко години, когато нашите правили през лятото ремонт на апартамента. В това време аз бях на тринайсет години, отново на село и шашках някои старомодни бабички, като Димка Гранатата и Лала Цуцата от махалата, които когато за пръв път ме видяха, че цамбуркам в Лома по бански, нададоха вой…И ми тикнаха в ръцете да навлека стара тяхна фуста, с каквито се плацикаха внучките им…Но аз най-безцеремонно захвърлих дрипата… Тогава Гранатата и Цуцата хукнаха при баба да ù куткудякат за „аморалното” ми поведение… Но моята баба Ганка сложи длани на кръста си, погледна ги предизвикателно и неочаквано пресече пенявенето им, като ги осведоми с дипломатически тон, че лично тя ми е купила банския - подарък за именния ми ден…Което си беше самата истина. Това последното го споменавам, защото се случи три години след възнесението на щùлето, което е живо доказателство, че произшествието с хайванчето е било забравено и милите баба и дядо отдавна ми го бяха простили…

          Но да мина по същество.
          С моята пледоария* ще ви докажа, че по *презумпция съм сто процента невинна. Признавам, че шùлетата и всички - било то полезни и не чак толкова полезни - живинки трябва да се бранят неистово от човека – този хилядолетен техен враг, който ги треби съвсем умишлено. И не, за да се харесам на Бриджид Бардо и на Европейския съюз, а защото бабиното шиле предаде Богу дух без капка умисъл от моя страна. И моят случай е доказателство, че влиянието на книгите върху човека е разностранно. Ако бях зрелостничка през 2011 година, досега да съм се онивинила с есето, което щях да напиша по задача № 41 от теста на тема ЖИВОТЪТ И КНИГИТЕ по стихотворението на Атанас Далчев „Книгите”.

          Дотук с уводните думи.

          В лето 1957-мо, рано сутринта, баба и дядо заминаха на лозето, което беше вдясно от черния път, лъкатушещ от Крушево за село Червен. Да бяха взели мен и горкото шùле с тях! А те го вързаха за дюлята в градината и ми поръчаха да го наглеждам.
          Не ми беше за първи път да правя това и смирено поех задачата. Грабнах чинията с бухтите и се настаних на сянка, зад сайванта, където беше дюлята. Шилето си хрупкаше свежа тревица, аз хапвах с наслада любимата си закуска, реката на бента шумеше, птичките в гората отсреща пееха и нищо не предвещаваше, че ще изживея нещо, което ще остави трайни следи на вина в душата ми…Кака тогава стоя само две седмици на село и си замина за Русе, като ми поръча да върна книжките, които беше взела от селското читалище, и които не беше дори помирисала, защото вече се момееше и книгите не ù бяха приоритет…
          Излапах набързо бухтите и занесох празната чиния вкъщи, измих я, напълних едно шише с вода и…погледът ми падна върху какините книги. Помъкнах две от тях, една сламена възглавница и малко рогозле, върху което се излегнах доволно под дюлята…
          Отворих „Разкази от единия и другия джоб” на Карел Чапек. Случайно попаднах на разказа „Поет”. Прочетох го не един, ами два пъти и умувах заедно с инспектор доктор Мейзлик над стихотворението, което поетът Ярослав Нерад надрасква върху плик, след едно ПТП, вследствие на което е прегазена пияната старица Божена Михачкова. И понеже в началото споменах за с ю р р е а л и з м а, ето ви и въпросното стихотворение:

Дом подир дом под строй в нощта върви.
Денят настройва свойта мандолина.
Една девойка плахо се черви.
Лети към Сингапур
блестяща лимузина.
Ах, спрете!...Край. Прекрасният ми блян
Лежи в прахта… Угасва любовта ми…
О, лебедова шия,
гръд
и барабан!
И две чинели, тъжни като участта ми!

          Инспекторът прочита стихотворението и отчаян, че то нищо не му говори за това, което го интересува, казва на поета: „…А сега ми обяснете, ако обичате за какво става дума тук?” Нерад му отговоря учуден: „Как за какво! За произшествието с колата…Мисля, че това е ясно.” И понеже Мейзлик отбелязва лаконично:”Не съвсем”, поетът му обяснява:”Поезията е вътрешна действителност. Поезията е съвкупност от свободни с ю р р е а л и с т и ч н и образи, които действителността поражда в подсъзнанието на поета. Това са такива едни зрителни и слухови асоциации. И читателят трябва да вникне в тях, за да разбере всичко…”

          Понеже целта на пледоарията ми не е да ви разказвам творбата на Карел Чапек, а да обясня скоропостижното възнесение на бабиното шùле, ще спра дотук. Само ще спомена, че като реших да се правя на учителка, онагледявах часовете, в които си обяснявахме що е това с ю р р е а л и з ъ м с този разказ на Карел Чапек. Падаше голям смях, особено когато обяснявах на десетокласниците при какви обстоятелства за пръв път съм научила значението на това понятие…

          Като свърших с четенето на Чапековата творба, шилето още се радваше на света…Обаче любопитството ми да надникна и в другата книга – „Чадърът на Свети Петър” от унгарския писател Калман Миксат ме човъркаше неустоимо и аз се предадох. Отворих я на четвърта част – „Бабасекската интелигенция” и първото, което прочетох, беше:
          ”Само с дрехите на Христос се е случило чудото да растат заедно с детето. Плащът, който носел малкият Иисус, е обвивал тялото му и когато вече мъж, отивал на Голгота”.
          Прескочих някоя и друга страница и попаднах на едно оригинално сравнение, изречено от Госпожа Сниминска, която непрекъснато прави забележки на съпруга си Владин. Та ето какво му казва тя:
          „ Пиеш като небесна дъга”.
          Колко мило! А повечето съпруги само хокат в такива случаи своите половинки.
          След още няколко листа попаднах на разговор между Вероника и Дюри, в който девойката непрекъснато възхвалява красотата на пеперудите и ги сравнява с красиво облечени жени…
          Що ми трябваше да се захващам с този „Чадър…”?
          Като прочетох за пеперудите, погледнах шùлето, успокоих се, виждайки го да преживя кротко на сянка под дюлята и хукнах към върбите край Лома. Те бяха в долния край на градината, където беше царството на водните кончета и пеперудите…
          Така се заплеснах по тях, че не усетих как Слънцето е прескочило зенита и потеглило малко към хоризонта…Когато, едва дишайки от тичане, застанах под дюлята, шùлето, още топло, лежеше безжизнено до нея… Ами сега? Не ме беше страх от баба и дядо. Но неистово исках да съживя хайванчето…
          Сложих го върху рогозлето и едва го дотътрих с възглавницата и книгите до къщата. Вмъкнах го в най-хладната стая и хукнах на пътя да търся помощ… Но никой от комшиите не си беше вкъщи…Не се виждаха и деца…
          Изплашена, потресена, объркана – седнах до гърлото на пресъхналия геран на пет метра от вратнята на бабиния двор и се разплаках…


Следва продължение.
------- ------- ------- ------- ------- ------- -------

*сюрреализъм:Формалистично течение в литературата и изкуството, при което авторът изобразява възникналите в подсъзнанието му образи – съновидения, халюцинации и др.

* шùле: голямо агне (до една година); Това не е сукалче, а шиле.

*хайванче: животинка; Гледай го как мръзне хайванчето, дай му някоя коричка хляб.

*пледоария: защитна реч в Съда; обяснение на обвиняемия, признаване на вина

*презумпция: предварително приемане на нещо за вярно до доказване на обратното;предположение, хипотеза, вероятност, предпоставка