автор: nikikomedvenska

Остана ми едно дърво от баба -
една изпосталяла стара вишна.
Снагата крива, корените слаби...
Ни цвят, ни род - не ставаше за нищо.

Накриво я посрещах - трън в петата,
посегна ли с топора, ще я срина.
На косъм й се вееше душата,
завързана за старата градина.

И с две ръце замахнах - да я няма!
Но се огъна силното ми тяло -
аз цял живот руших и сякох само
и ни едно дърво не бях посяла.

Топора го зарових във земята.
Оставих я, пък нека да не ражда!
И с шепи я поливах цяло лято
да не умре от мъка и от жажда.

Дали отгоре баба бе видяла
и силата й върнала предишна...
Напролет я заварих разцъфтяла.
...и ядох плод от бабината вишна.