автор: wingstofly

Гръдният кош на града
равномерно се надига и спуска,
хората като голи прозорци
разтварят полунощно душите си,
набъбва земята, напоена с мълчание,
пронизващо тиха е всяка дума.

Като разсърдени ветрове
се блъскат в сърцето ми сънищата,
размесват върху белия лист
мъглите на нощната меланхолия.
Аз добавям малко мрак, малко рай, малко ад
и цвят от всяко неизбежно сбогуване.

От небето грабливо се спуска
преждевременно чувство за смърт -
избледняващи листопадни спомени
като болнави фенери проблясват...
Потапям очите си във тъгата,
с отмерени щрихи пускам реките във себе си

...и се уча да рисувам портрети.