автор: Rakanishu

   Наздравица!
Бокалът ми е пълен
чак до ръба със тежко вино.
   “На здраве да е!” нека кажем
и нека днеска не проклинаме
врага си. И поне единствен път,
говорим ли за него,
дяволите наши да мълчат.
“Наздравица!”. И нека да е здраве,
щом здравето единствено е дето
не се побира в наште длани
да го раздаваме, когато
пожелаем и където.
   И щото само смърт е туй,
което можем да дарим,
и щото туй единствено ний знаем,
аз здраве на ония пожелавам,
на тия що с внимание тъй скъпо
не ще дарим във утрешната утрин
и имената техни споменавам.
Да доживеят старини, че туй
е дето всички заслужават,
които нашите ръце не са затрили,
чиито имена незнайни
не сме със слава гибелна покрили.
Които ще разказват на децата си
как с нас кръстосали са сили
ала макар и с доблест те да са се били
наместо смърт геройска, славна
пощада са намерили и горест.
   И нека да са здрави, искам!
И те и техните деца,
когато те, самите, оцелелите,
с посърнали от срам лица,
докато с длан гърди притискат
и взор сълзлив във меч нащърбен приковават
разказват с трепет за онази утрин,
която утре ще се случи,
та внуците им да научат,
че не дедите им, а ний, прославени,
отишли сме в небитието
та наште смърти
да не са забравени.
   Наздравица!
Наздраве и на вази,
що утре вечер още ще сте живи.
На вас се пада тази тежест -
да помните задружните вечери,
които дружни веч не ще са толкоз,
защото, че едва един от десет
от вази ще живота да намери,
сред всички други, дето утре
със брадва или копие в гърдите
да дишат и живеят ще да спрат.
   Та тез от вас, които утре вечер,
все още крачат земния си път,
те ще са наши помен вече.
За вас наздравица аз вдигам
високо над главите ваши.
Вдигнете с мене тежки чаши
и не скърбете за изгубеното време.
Не съжалявайте за туй, че вие
говорите не с думи, а със меч,
че стръв и хъс кръвта ви пият,
че песента за вас е сеч.
Не съжалявайте, че тъй не трябва!
Това е с що човек остава,
когато в образа далечен
върху излъскания меч
искрата на смъртта проблясва
и време не остава вече
и за прощалност иде реч!
Остава само суетата
и радостта от топъл спомен,
а може би и самотата -
едничък щит срещу света огромен.
Остава само туй, което
преследвало те е до днес,
а ти си мислиш, че преследваш
и в ранна утрин, на полето,
не по-различна или странна,
веднъж те стисва за сърцето
и туй ти стига! После падаш
и като впиеш взор в лика му
разбираш, че това си ти,
че вечно себе си си гонил
и няма смисъл и да страдаш,
макар да трепва твоят лик.
Сълза ти нивга ни една не си проронил,
защото знаел си, че си войник.
   Затуй сме станали войници -
за да умрем от нечий меч,
след сеч, безименна и дива,
да храним лешоядни птици
и нашто име да не знаят
и напрек туй да е красиво!...
Затуй не съжалявайте, недейте!
Щит ако хвърлите встрани
и меч побиете в земята
какво от вази ще остане!
Тогаз напразно ще сте живи
и празни ще са ви в сърцата!
А ако трябва да умрете -
тогава нека туй да стане!
   Наздравица! За това, че тук сме
и, че проклинаме зората!
Но знайте, че насред полето,
където свършва планината,
те - тези дето с вас по ранно утро
за среща тръпнат, като млад любовник,
те същите сега бокали вдигат,
и мислят срещата съдбовна
и с огън във очите пусти
със кръвни братя се прощават.
Та знайте, няма да умрете
на халост и на пусто.
Че няма само вашите деца
за в бъдни дни да са сираци,
ни само вашите невести
да ходят като черни птици,
да крият своите лица,
да пеят погребални песни,
че няма само те да са вдовици!