автор: Milvushina

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА 3 ЧАСТ

- Разбирам как се чувстваш, но не можеш да мислиш трезво докато не се успокоиш!

Зигмунда щедро раздаваше напътствия, но по силно пребледнялото й лице ясно си личеше, че тя също има нужда да последва собствения си съвет. В опит да запази част от самообладанието си тя три пъти повтори на ум кратката мантра за концентрация, но това никак не й помогна.

Елвира само хлипаше в шепи.
- Добре, нека помислим заедно – продължи магьосницата. – Положението е сериозно, това е повече от ясно, но все ще измислим как да се справим.

- Работата е там, че времето ни притиска! Татко има нужда от захарта на Абъркромби сега.

- Значи ли това, че трябва още утре да се омъжиш за този Колин?

- Слава Богу, не! Но докато решим какво да правим, ще трябва да му дам всички основания да вярва, че скоро ще се сгодим.

- Трябва да мислим не за проблема, а за решението му.
- Не мога да не се съглася с теб, но…
- Чакай, Елвира, сетих се нещо!
- Цялата съм в слух.
- А бижутата ти?
- Какво за тях?

- Нали много пъти си ми казвала, че с тях можеш да си купиш цял град в Англия? Защо не ги дадеш на баща си? Ще ти направя нови.
Веждите на Елвира се вдигнаха и тя потъна в размисъл, но накрая поклати глава.

- Не е достатъчно да му дам диамантите, в такъв случай ще се наложи да му разкажа от къде ги имам. Ако мама беше жива, щеше да е различно, но татко се е променил и вече не му имам никакво доверие. Той е готов с лека ръка да ме предаде или да ме продаде, не знам кое е по-точно казано. Какво ще направи, ако разбере, че Магнус е неизчерпаем източник на диаманти? Бракът с Колин е за предпочитане пред това да ми вземе кутията и да я използва за собствени цели.

- А ако не знае от къде са дошли диамантите? Ако просто ги оставиш анонимно на прага му?

- Никога не би ги взел. Аз също не бих. Никой не подарява безкористно цяла кесия с диаманти. Ти, обаче, ми даде добра идея. Ще продам един-два от диамантите в някоя бижутерия, за да разполагам с пари за всеки случай.

- Да не си намислила да избягаш?

- Не мога да направя подобно нещо, Зигмунда. Не мога да оставя татко сам на кредиторите. Това ще го довърши, а семейството ми ще остане на улицата.

- Разбирам те. Кажи ми, наистина ли е толкова ужасен този твой Колин?

- Не е МОЙ! – Елвира въздъхна дълбоко. – Извинявай, не исках да ти се сопвам така. Може би друга жена би била поласкана и зарадвана да е на мое място. Колин е недодялан, има какво да се желае от обноските му, но не таи в себе си злоба и не мисли никому злото. Обича животните, особено конете. Знам, че мечтае да създаде семейство и да му осигури охолен живот. Ако трябва да бъда съвсем искрена с теб, Зигмунда, някъде дълбоко в себе си съчувствам на Колин. От него би излязъл добър съпруг, но не и за мен. Той просто няма представа, че зад заключените врати на спалнята ми съществува един съвсем различен, един магичен свят. Как би могъл да ме разбере той като никога не е пил на рождения си ден смешен еликсир с приятелката си калима? Нямаше ли и той да е различен човек, ако беше виждал с очите си три луни на небето и дърво да се превръща в диамант? Зигмунда, ние с теб си имаме свой собствен свят… истината е, не ние двете, а че Колин и аз сме от различни светове. Но дори да не беше така, аз го съжалявам, защото той пак не би имал шанс.

В очите на магьосницата се четеше въпрос. Крайчетата на устните на Елвира се извиха в едва забележима усмивка.

- В моето сърце има място само за един-единствен мъж и от години то е заето от твоя неповторим, неустоим и гениален брат.

- Зигфрид ще изпадне в лудост когато му кажеш за Колин.

- Засега няма да бързам с това. А когато това стане, дано вашите богове са ми на помощ, защото куражът на целия ми свят няма да ми е достатъчен.

--------

Зигфрид а-Танид вилнееше.

Зигмунда мислено се благодареше, че се е сетила да заключи лабораторията, защото брат й щеше да срине и нея. Когато се появи на врата, тя с ужас видя, че единствената вещ, която си стоеше непокътната в стаята му, беше кутията за бижута. Но не за разпилените дрехи, нито за накъсаните рогозки, нито дори за изпочупените скринове се тревожеше Зигмунда, а за душевното състояние на брат си.

- Зигфрид, стига вече – каза му тя меко.

Той се засили да й изкрещи нещо в отговор, но вместо това само вдигна ръце и се отпусна на земята. Зигмунда седна до него и обви ръка около раменете му.

- Благодарен съм, че си до мен – отрони той. – А тя е съвсем сама срещу всички на своя свят. Усещам, че я загубя. Моля те, говори с нея. Тя винаги се чувства по-добре като си говорите.

- А ти?
- Не мога да остана вкъщи тази вечер. Ще изляза да се разходя.
- Добре. Само недей да правиш нещо глупаво.
- Ще се постарая. Ека-тела.
- Ека-тела. – Зигмунда взе кутията и се премести в своята стая. – Там ли си, Елвира?
- Тук съм.
- Видя всичко, нали?

Англичанката само кимна в отговор.

- Не се кори. Вече беше крайно време да му кажеш за Колин.

- Трябваше да му спестя поне това, че татко настоява да направи цяло събитие от годежа ни.

- Права си, но стореното-сторено. Недей сега мисли за това. Преживяли сме толкова много заедно, ще преживеем и това. Спомняш ли си как се напихме със смешен еликсир?

- Спомням си, как да не си спомням – усмихна се Елвира. – А сещащ ли се за звездния прашец…?

Двете със Зигмунда потънаха в спомени и се посмяха заедно, което малко ги поободри.

- Мислех си нещо… само едно не съм те питала досега – каза внезапно магьосницата. – Как точно се сдоби с кутията за бижута?

- Купих я на пролетния панаир в града. Тогава си мечтаех един ден да я напълня цялата с бижута, но изобщо не си представях, че желанието ми ще се сбъдне по такъв необичаен начин.

- Купила си кутията? От кого я купи?

- Хммм, от години не съм се сещала за това. Продаде ми я една мила възрастна дама, при това невероятно евтино. Каза ми, “тази кутия е безценна, но на мен повече не ми трябва…”. Наистина е безценна.

Гърлото на Зигмунда пресъхна.

- Елвира, как изглеждаше продавачката?

- Вече не си спомням много добре. Сигурна съм, че не беше млада, защото косата й беше цялата бяла. Говореше с акцент.

- А друго? Друго помниш ли?

- Не много. Само, че беше с моя ръст, а тогава още бях малка. Защо питаш?

Зигмунда все едно не чу въпроса й.

- Аз също не съм ти разказвала как аз се сдобих с моята кутия. Мама си намери работа в града, където живее и до сега, след като предишната калима напуснала. Никога не съм я виждала, но хората говореха за нея. Казвала се Лида, Лида Сериз, но всички я наричали Лудата Лида, защото била необикновено талантлива калима, но страшно ексцентрична. И на млади години си била странна, но след като починал мъжа й, станала още по-саможива и съвсем се смахнала. Разказвали са ми, че преди да изчезне минувачи край къщата й често я чували да се смее, да пее, та дори да си говори сама на себе си на някакъв странен език. Лудата Лида, обаче, си спазвала работното време и си вършела служебните задължения, затова всички се престрували, че не забелязват нищо и я оставили на мира. И така до един ден, в който Лида просто не се явила в кантората си. Клиентите й били уверени, че това пак е някоя от чудатостите й, но Лида я нямало цяла фаза и хората започнали да се тревожат. Никой не я бил виждал да излиза от дома си, а къщата била заключена отвътре. Затова изпратили магьосник от съседен град да дойде на място и да я провери. Когато той свалил магическите бариери и влязал в къщата, в нея нямало и следа от Лудата Лида. Сякаш се била изпарила през комина.

Зигмунда разтри слепоочия и продължи.

- За всеки случай от управата на града изчакали още три фази на Олифано, но понеже Лида така и не се върнала, те започнали да търсят нова калима. Да ти обясня, че Сериз са занаятчии и бижутери, затова никой друг от нейната окая не проявил интерес към мястото.

- Извинявай, колкото и да ми обясняваш всеки път, не мога да ги оправя вашите окаи – вметна Елвира.

- Няма значение. Важното е, че предлагали добра заплата, както и осигурена квартира, защото къщата била за ползване от действащата калима, а не принадлежала на окая Сериз. Майка ми кандидатства, назначиха я и цялото ни семейство се пренесе в къщата. От градската управа дори не бяха стъпвали вътре след като се уверили, че Лида я няма там. Кутията за бижута намерих отворена на прашлясалия таван и я прибрах за себе си, защото мама не я искаше.

Елвира, която слушаше Зигмунда с широко отворена уста, се опитваше да проумее чутото.

- Да не би... да не би да мислиш, че съществува вероятност Лида Сериз да ми е продала кутията си за бижута?

Зигмунда скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад с доволна усмивка.

- Не само, че съществува вероятност, а съм напълно уверена в това, Елвира. И сега, когато знам, че да преминеш от моя в твоя свят е възможно, не просто се досещам как го е направила Лудата Лида, а се чудя как не ми е хрумвало до сега.

Следва продължение