автор: dred

-30 градуса изток, разстояние 3408 метра, вятър 14, отклонение 8 пункта. Коригирай с четири. Стреляй когато си готова.
-Стрелям.
Във въздуха се разнесе остро свистене когато мощния електромагнит изстреля петнадесет сантиметровия метален проектил със скорост от 190 000 км/с. От триенето със въздуха изработения от специална сплав къс метал засвети в бяло като малка падаща звезда. Наносекунда по-късно се заби в извисяващата се над дърветата глава на огромното същество, проби дебелия черен хитин и урановия заряд в проектила се възпламени. На тътена от мощния взрив, който разкъса потъналата в тишина джунгла му трябваха десет секунди, за да достигне до двамата стрелци.
-Попадение-констатира спокойно лейтенант Жана Родригес, откъсвайки очи от оптическия прицел на огромната електромагнитна пушка, която стискаше.
От оръжието се разнесе остро съскане, когато охладителната течност изпълни нагорещената цев. Облаци пара изригнаха от вентилационните отвори и изпълниха въздуха с миризма на озон.
-Право в целта, Жана-отвърна полковник Данко и свали бинокъла, с който бе насочвал стрелбата на младата лейтенантка.
Родригес размаха ръка, за да прогони белия облак, който я обгръщаше.
-Божичко, как използват това нещо на фронта? Ако не те видят да стреляш най-малкото ще те чуят... или поне ще те подушат.
Данко остави бинокъла на земята и подръпна одеялото, върху което бе легнал. Студът, който струеше от каменните блокове, върху които двамата лежаха проникваше дори през специалната изолационна материя и проникваше през тънките им тропически униформи. Температурата на въздуха в джунглата беше 25 градуса и въпреки това на Данко му беше студено. На всичкото от горе коленете и лактите започваха да го болят от дългото лежане в една поза.
-Не си ли стреляла преди с такова нещо?
-Въобще.
-По принцип го използват за стрелба по танкове и хеликоптери, но е единственото нещо на тази планета, което може да види сметката на тия гадини.
-Освен гранатометите.
-Само, че те нямат този обхват. Видя ли какво направиха тези неща с момчетата от екипа на Кисараги?
Жана поклати глава в отговор.
-Е, ако знаеше нямаше да се оплакваш.
Родригес въздъхна и притисна чело в одеялото.
-Колко още ще стоим тук?
Данко погледна часовника си.
-Още четири часа и Марков и Бато ще дойдат да ни сменят.
Жана изпъшка.
-Господи, имам чувството, че съм тук от векове.
Данко се усмихна в отговор и отново взе бинокъла. Плъзна поглед наоколо, но единственото, което видя бе зелената джунгла простираща се километър след километър чак до края на хоризонта. Пейзажът се разнообразяваше единствено от облака дим, показващ лобното място на гигантското същество и огромната купчина камъни, точно копие на тази върху което те самите стояха. В джунглата имаше хиляди такива. Някога бяха представлявали градове, села и храмове, но сега бяха просто руини. Някои бяха малки, други големи а трети направо огромни, но въпреки това всички бяха изгубили битката с времето и сега тънеха под хиляди квадратни километри зеленина.
-Къде се научи да стреляш така?-попита Данко, плъзгайки бинокъла нао-коло в търсене на поредното самотно чудовище.
-В академията изкарах курс за снайперисти-измърмори Жана и подпря буза на дланта си вперила разсеян поглед в полковника, който лежеше до нея.-А ти къде си се учил да насочваш така?
-В училище-отвърна Данко и се усмихна.-Женските общежития бяха точно срещу мъжките и се наложи бързо да се науча да работя с бинокъл.
Жана се усмихна.
-Младия Данил Данко- перверзник от най-ранна възраст.
Той откъсна очи от бинокъла.
-Внимавай, лейтенант, аз все още съм твой командир-той отново впери очи в бинокъла и на устните му изгря усмивка.-Освен това не бях перверзник, а просто изобретателен.
Жана се завъртя по гръб, пъхна пръсти под късата си кестенява коса и впери поглед в червенеещото небе. До залез оставаха още седем часа, но въпреки това вече можеха да се видят силуетите на двете луни, въртящи се около единствената планета в малката система обозначена с номера КЗ-313. Алфа и Бета, както ги бяха нарекли изследователския екип на корпорация Сигма, притежаваща правата за експлоатация на звездната система, имаха размерите на Плутон и се въртяха бавно около планетата-майка, създавайки красиви лунни и слънчеви затъмнения на всеки стотина часа. Жана пое с наслада въздуха, ухаещ на зеленина. Мястото определено беше красиво. Въздухът беше чист, температурите постоянни, нямаше следа от промишлено замърсяване... истински тропически рай. Само да не бяха онези огромни същества, които бяха превърнали в цялата планета в колосално гробище.
-Полковник?
-Да.
-От къде мислиш са се появили тези гадини?
Данко свали бинокъла и разтърка уморените си очи.
-Защо не попиташ доктор Аленко? Тя ги изучава вече година, така че е далеч по-компетентна от мен по този въпрос.
Жана се намръщи.
-Предпочитам да стоя далеч от нея.
Данко се усмихна.
-Не ѝ казвай това, малката. Ще ѝ разбиеш сърцето.
Жана се почеса замислено по носа.
-Ето това не мога да разбера. В базата има над 1500 мъже, а тя трябваше да си падне по една от само тридесет и деветте жени. Какъв ѝ е проблема на нея?
Полковникът сви рамене.
-Такава си е от край време.
-Ти я познаваш от преди това, нали?
-Аха. Преди десетина години си падахме по една и съща лейтенантка от инженерния корпус. Та покрай нея се запознахме.
-И кой спечели?
-Кое?
-Онaзи лейтенантка. Кой я спечели?
-Колкото и унизително да звучи- тя.
Жана се изкикоти.
-Загубил си жена от друга жена! Не мога да повярвам... и как това се отрази на самочувствието на по-младия полковник Данко?
-Първо- тогава бях още майор и второ- много зле-той въздъхна.-Беше наистина тежък удар, но се примирих. От тогава знам да не се конкурирам с някой който има дипломи по генетика, микробиология и археология.
-Почти те съжалявам.
-На твое място бих внимавал.
-С кое?
-С Аленко. Катя е стара лисица. Може да те вкара в леглото си още преди да разбереш какво е станало. Онази лейтенантка така и не разбра от къде ѝ е дошло, а момичето си беше съвсем нормално. Така че внимавай.
Жана помълча вперила поглед в един ален облак пълзящ по червенеещото небе.
-Тя ме покани да пийнем нещо днес.
-Ясно.
-Кое е ясно?
-Защо така внезапно се нави да поемеш тази смяна с мен.
-Не мога просто да ѝ откажа ей така. Все пак тя е ръководителя на целия проект. Ако я отрежа като нищо ще ме прати да търся някой буболечка в джунглата.
-Катя не е такъв човек...
-Въобще не искам да разбирам какъв човек е.
-Трябва да знаеш, че готви страхотно.
Жана завъртя глава и го погледна сърдито.
-Ти да не ме сватосваш???
Данко се усмихна.
-Ей, аз искам единствено младите да са щастливи.
-Тя е на четиридесет!!!
-На тридесет и осем.
Родригес изпръхтя в отговор.
-Може ли да приключим тази тема?
-Ти започна!
-Не, аз искам само да знам как се появили тук тия буболечки, а ти започна да ми говориш за Аленко!
Данко въздъхна и се завъртя с пъшкане по гръб. Коленете и лактите му запулсираха облекчени от тежестта на тялото му и лъхащия от камъка студ. Той въздъхна и впери очи в аленото небе. Силуетът на по-близкия Алфа вече се очертаваше ясно, а зад него надничаше по-малкия и по-далечен Бета. Ветрецът леко подухваше и разпръскваше в далечината пушека и радиацията от опустошеното петно зеленина.
-Наистина ли искаш да знаеш как се появили гадините, по които стреляме.
Жана сви рамене.
-И без това деня се очертава скучен.
-Ако се беше съгласила с поканата...
-Престани!
Полковник Данко се усмихна леко.
-Катя няколко пъти спомена, че може би са разработени като оръжие.
-Че кой ненормалник ще използва подобни неща за оръжия???
-Можеш да питаш тези, които са направили това каменно чудо.... въпреки че надали някой ще е в състояние да ти отговори.
Жана се надигна на лакти, плъзвайки поглед наоколо. Купчината камъни на чийто връх стояха някога бе представлявал храм, който гордо се бе извисявал над древните житни полети, някога покриващи всичко. Огромната правоъгълна конструкция, представляваща цял комплекс от сгради сега бе покрита от джунглата завладяла всичко и над дърветата стърчеше единствено тези остатъци от някогашната централна сграда. Колосалните каменни блокове, които впитите в тях корени на могъщите дървета така и не бяха успели да разместят, все още стояха на мястото въпреки опитите на джунглата да ги погълнат. В далечината, на около десетина километра, сивееше друг такъв комплекс, който виждаше слънцето за пръв път от векове. Учените на Сигма бяха изгорили джунглата с химикали, за да открият това, което криеше в себе си. Сега комплексът бе дом от екипа на доктор Катя Аленко и се трудеше ден и нощ, за да изровят истината за изчезналите създатели на тези здания.
Жана беше виждала сателитните снимки и знаеше, че под измамни еднообразния килим от зеленина покриващ по-голяма част от планетата има хиляди и хиляди такива постройки и всички те бяха пълни с костите на строителите си.
-Всяка война има своята лудост-измърмори Жана.
-Какво?
-Чувал ли си за Ловците от Талос? Ще е било преди двадесетина години...
-Двадесет и шест.
-Какво?
-Ловците бяха пуснати на Талос преди двадесет и шест години.
-Значи знаеш.
-Не само знам. Виждал съм ги. Бях ефрейтор в 109-та десантна дивизия, когато ме пратиха да прочистим Талос. След като всичко приключи 109-та вече не съществуваше, а аз бях старши сержант, просто защото повечето полеви командири бяха мъртви-Данко въздъхна докато кошмарния спомен изплуваше пред очите му.-Бях двадесет и три годишен.
Жана помълча вперила поглед в аленото небе. Лекия ветрец разроши късата ѝ кестенява коса.
-Тези хора тук сигурно са си мислели същото като бунтовниците на Талос, нали?
-Може би, но ти сама го каза, малката. Всяка война има своята лудост. Воювали са и някой е започнал да губи. После на някого от губещата страна му хрумва гениален план да обърне хода на войната като създаде тези... тези неща и да ги насъска срещу враговете. Може би са били отчаяни или просто много глупави, но са го направили. После нещата са излезли от контрол и оръжието е започнало да унищожава всичко, което може да бъде изядено. В крайна сметка цяла една раса е изтребена от собственото си творение.
-Като на Талос.
-На Талос имаше оцелели. Не бяха много, но ги имаше пък и тогава побе-дихме... въпреки всичко-Данко въздъхна.-Двеста хиляди войника и пет милиона цивилни, цяла планета в руини. И всичко това за заради шепа безумци, които смятаха, че една война трябва да се спечели на всяка цена.
-Сигурно и тук е имало нещо такова.
-Възможно е. Лудостта не познава разстояния и расови разлики.
-Колко ли от тези неща са останали живи?
Данко сви рамене.
-Имайки предвид, че на планетата не са оставили нищо по-голямо от гълъб, което да става за ядене вероятно няколко хиляди. От Аленко знам, че вече се ловуват един друг, така че дори без нас ще изчезнат за едно-две столетия. Само, че на Корпорацията не ѝ се чака толкова и-той завъртя глава и погледна към огромната пушка, чийто приклад лежеше до главата Жана-за това има заповед да форсираме малко тая част с измирането на вида.
-Не можем да вкараме танкове в джунглата, а от въздуха трудно се забелязват, така че ако продължаваме да ги стреляме едно по едно с това темпо можем и да ги унищожим до края на следващото хилядолетие-измърмори тя скептично.
-Не бери грижа за това. Чух, че вече разработват някакъв вирус, който да ги избие всичките. Ще го разпръснат във въздуха със самолети и готово.
-Нали в началото на Талос пробваха това срещу Ловците?
-Аха.
-И доколкото се сещам това още повече влоши нещата, защото онези гади-ни мутираха.
-Да се надяваме, че тук нещата ще са различни.
-Дано. Не искам да бъда изядена от някое от онези гадини-Жана потрепери.
Замисли се за милионите същества обитавали някога тези руини, когато са били цветущи градове. Какъв ли ужас бяха изпитали, когато създанията, които е трябвали да им донесат мир са ги връхлетели. Загивали са със стотици хиляди, цели градове са били разкъсвани и изяждани и никой не е можел да спре ужаса. Не е имало къде да избягат, нито кой да помогне. Може ли са само да стоят и чакат да дойде и техния ред. Жана бе виждала скелетите сред руините. Нямаха чет. Цяла една раса заличена...
По гърба ѝ се плъзнаха ледени тръпки.
Данко се протегна и се завъртя по корем. Оправи набраното одеяло под себе си и взе бинокъла в ръце. На три километра от тях облакът вече се бе разсеял и само тъмното петно опушена земя и опърлена растителност показваше къде е бил взрива. След няколко дни всичко щеше да е покрито със зеленина, след два-три месеца единствено леко повишение радиационен фон щеше да показва лобното място на чудовището.
-Ако не бяха тези неща-каза той оглеждайки километрите зеленина, обвили храма-щях да дойда тук като се пенсионирам. Щях да си построя едно бунгало, по цял ден да се пека на слънце и да ловя риба.
-Като пуснат онзи вирус можеш да дойдеш.
-И с моя късмет ще попадна на последната оцеляла твар с имунитет. Не, благодаря. Предпочитам да си изкарам старините на някъде, където няма да свърша в нечие лайно.
-Късмет с търсенето-подхвърли Жана.-Защото често казано тия места...
-Жана!
Тя замръзна. Тя се завъртя по корем, притисна приклада на пушката към рамото си и впери очи в оптическия прицел.
-Къде е?
-43 градуса запад, разстояние 3809 метра, вятър 15, отклонение 9. Кори-гирай с 5.
-Видях го.
-Стреляй когато си готова.
Жана си пое въздух, притиснала буза към приклада. Черния хитин в оптическия прицел блестеше мътно на слънцето. Една капка пот се плъзна по студеното чело на Жана. Тя издиша бавно.
-Стрелям.