автор: PostScriptum

– То хубаво, че си решил да се жениш, – рече баща ми – време ти е, ама пари нямаме... А сватба трябва да се прави, подаръци, едно-друго… все пари.
– Няма – отвърнах – подаръци! Какви подаръци?! Ще минем и без това, изобщо не е задължително.
– Добре е, че мислиш така, но без подарък не може. Има, няма пари, без подарък не може… И дума да не става! Мен ако ме питаш, ако имах пари, щях да ти подаря… един салонен бюфет. Аз не стигнах да си купя, а откакто направихме къщата, вече колко са – повече от петнадесет години, все ми e мерак за тоя салонен бюфет. Да си наредиш сервизи, то колко ли ги имаме, ама все ще се намери какво да сложим – я ваза, я цвете, семейна снимка, а бе друго си е, градско…Но не стигнах до това – виждаш, таман завършихме къщата и те я събориха блок да правят, та сега и за апартаменти трябва да мислим…
– Виж, ти и да ми подариш сега салонен бюфет, аз къде ще го сложа? Кой знае още колко време ще я карам в една стая под наем докато ни построят блока… Обаче… ти можеш да го обявиш като подарък пък, живот и здраве, като ни стане апартаментът и събереш пари – ще го купиш.
– Бе ти хубаво го предлагаш това, ама не е редно. Роднини по не знам каква си линия ще ти дадат подарък, а баща ти – обещава салонен бюфет, а бюфетът го няма. То ще стане като с оня циганин, гол като тояга, дето дарил на младоженците каруца с два коня като разбрал, че подаръците се дават после. Не върви това с обещаването...
– Как да не върви?! Всичко си е на място – искаш да купиш голям подарък, обаче ние няма къде да го сложим! А като стане апартаментът, един салонен бюфет ще си дойде точно на място. То всеки може да си купи тенджера или сервиз, ама салонен бюфет…
– Значи мислиш, че може само да се обяви, пък после…
– Може, бе, как да не може! Даже това ще е най-хубавият подарък! Още повече и ти го харесваш, от сърце ще е, нали така?...
На сватбата баща ми обяви като подарък „за младите” салонен бюфет. Ръкопляскаха му много, най-вече тези от неговата генерация. Мнозина бяха дошли в София от селата и за тях салонният бюфет беше символ на градски живот, мечта, която им позволяваше да усетят панелния апартамент като богаташка къща. Да си представят салонния бюфет с филджаните за кафе, чашите за вода и малките стъклени купички за сладко от бели череши. Отнесени от въображението си, те почти усещаха аромата на турско кафе с леблебия насред панелния хол, в който според новата мода имаше библиотека с томовете на класици и цялата поредица на „Большая советская енциклопедия”.
Музикантите озвучиха подобаващо аплодисментите за баща ми.
Аз бях щастлив, защото знаех как родителите ми едвам събраха пари, за да платят ресторанта. А баща ми сияеше от радост, все едно че пред себе си виждаше този, толкова мечтан от него, салонен бюфет.
Сватбата мина, а салонният бюфет чакаше да се построи апартамента. Две години след моята сватба тръгна да се жени брат ми. А парите на баща ми бяха все тия – нямаше ги.
– Ами сега? – закахъри се баща ми – Пак я закъсахме... Сватба, подаръци… все пари.
– Ти – викам – точно подаръка не го мисли... По-добър подарък от салонен бюфет не можеш да измислиш, така че обявяваш салонен бюфет и въпросът е решен.
– Как салонен бюфет, бе?! Аз още на теб не съм го купил, а сега и на брат ти да обещавам…
– Ще ми го купиш, щом стане апартаментът ми, ще го купиш...
– То и за брат ти не е лошо да мога да му купя, ама сега…
– Ама не е лошо, бе, хем така подаръците ни ще са еднакви, та и снахите няма да си завиждат.
– Та казваш салонен бюфет?... – взе да се съгласява баща ми. – То и това за снахите май си прав…
На сватбата на брат ми аз обявих подарък „салонен бюфет” от името на баща ми. Отново имаше аплодисменти за него, а баща ми пак засия от усещането за докосване до мечтата му – салонен бюфет.
Минаха сватбите, минаха още няколко години, три ли – четири ли, не помня и най-после получихме новите си панелни апартаменти. Но за салонни бюфети там нямаше място. То беше заето от библиотеката и от холната гарнитура с неудобната ниска маса, която измъчваше гостите.
Остана ни семейната шега „Абе какво му мислиш за подарък, обещай един салонен бюфет и готово!”.
И хем се смеехме, хем нещо нагарчаше в смеха ни.