автор: Albatros

Мен огън нощем ме гори.
Не са ми сънищата звездни.
Сънувам дрипави гори,
скали, изригнали над бездни,
реки без брод – и сринат мост,
и аз – през пламнали стърнища –
към тебе ида – късен гост,
с очи – изгребани огнища.
Ти вееш сипейни коси.
И падам в твоите зеници
с надеждицата да спаси
Бог моите последни птици.
Животът ми – търкулнат миг,
зад хълма вятър го отнесе.
Дали бе стон, или бе вик?
Знам само, че не беше песен.
О, ако можеш, ме върни
в реки сред хълмове зелени.
И аз до сетните си дни
ще пея своите Вселени.