автор: zinka

Бродирам тишини. Отпивам мрак.
В съня ми – ветрове и люти ливни.
Навивам си кончЕ – не си ми враг,
когато следващият път изригнеш.

На всеки бод – горчи, но и трева –
лежа и си пулсирам – жива рана.
Къде ли още да те побера
и за кое хвърчило да се хвана?

Да издимя цигара – лош рефлекс,
но тя поне един бодеж изгаря,
а иначе едва ли има лек,
освен мотива, че съм вече стара.

Събрал ме Господ от искри и кал
и в мене нищо друго не поставил.
Сама съм си намерила игра -
пека си черни фигурки на скара.

Или бродирам сиви тишини
и бавно дишам докато си бая:
събрала спомени за старини,
отваряй, мила, блендата до края.