автор: apostola

С прозрачно-розовата поза
наднича утро над брега.
Това не е ли тази роза,
която грее сред снега?

И облакът с небесна виза
небето бърше със памук.
Това не е ли бяла риза
простряна горе на бамбук?

Узряла дюля е луната
и грее с жълта светлина.
Това не е ли тя-жената,
със шал от жълта пелена?

Накрая жълта нощ се спуска.
Умира свършващия ден
и календара той напуска
във миналото нареден...