автор: Liliya

В последно време помъдрявам стремително. Стремително дотам, че мъдреци от разнообразен ранг напират към мен.
Напират дотам, че ми влизат под кожата. И съответно напират да излизат след това. (Вероятно не представлявам щадяща почва за мъдреци).

Иде реч за зъби, разбира се. При това – обезкуражаващо криви. Бих могла да си направя извода, че мъдростта ми е крива, но в момента нямам потребност да си правя неблагоприятни изводи за ощавената си персона.

Всъщност настоящата история се корени (О, да, корени се!!) в самата екстракция. Виж к’ви думи знам, ех тия упойки! Предисторията на челюстта може да прочетете в ДНК-то ми.

След известен период на разкрасителни подувания тип бебешка пухкавина, аз най-сетне, преодоляла суетата си, че трябва да се лиша от безценния си вид си на недопечена питка, посетих зъболекарката си, която беше въоръжена с неустоима оферта - да ми извади мъдростта, да ме натъпче след това с хапченца и да ми вземе значителна сума за удоволствието. Как да откажеш, нали? Поне аз не можах. Записах си час и се върнах вкъщи да чета за държавния изпит, защото човек не е само зъби, но и разум.

Настана петък. Изядох два банана и една меденка и с кураж, достоен за всеки бикоборец примерно, заминах да се лишавам от излишния калций в организма си. Седнах си на стола, повозиха ме нагоре-надолу без билетче и ето че се започна. Часовникът съвсем спокойно сочеше 9 часа – все едно няма да ми вадят зъб, егати.

Упойките в днешно време представляват спринцовки и пистолети, които по функциите си наподобяват спринцовки. Конкретното им действие се изразява до внушаването на нагласата, че не притежаваш език, устни и известна част от бузата. Действат безотказно и славя това тяхно качество. Приютих във венеца си част от многообразието им.

Челюстите в днешно време (и не само) представляват устройства с определена пределна степен на разтваряне. Това остро противоречи на зъболекарите в днешно време, които представляват личности с убедеността, че степента на разтваряне на горепосочените е безпределна.

Всъщност чувствата ми към зъболекарката ми са изяло топли и положителни. Достатъчно я изпотих, за да мога да си позволя други чувства. Пък и тя достатъчно надълбоко беше влязла в устата ми, за да посмея да демонстрирам друго.

Самият акт на изваждане трая почти толкова, колкото му е отнело на зъбчето да порасне. В събитието взеха участие различни инструменти – пинсетки, сверделчета, иглички, клещички, клещища …чукове, гайки, смазочно масло … огледалца, памуци, километри марли, медицински сестри и прочие. Без известно количество фитнес подготовка обаче, която подозирам у зъболекарката, събитието нямаше да се състои. То не беше дърпане, клатене, почукване, пилене, чупене… По едно време имах чувството, че ме повдига на крик – все още не съм сигурна дали беше само чувство.

Аз съм човек на метафорите и е естествено в критични ситуации да ме спохождат. Абе не знам колко е естествено, но определено изпитах скука в един момент. Тя, зъболекарката си се занимава нещо там, разбива ми челюстта, сестрата си се тутка по чекмеджетата, упойката ме направила на пън и аз – какво да правя? Първо реших да си общувам със зъба - „Хайде, друже, стига ме мъчи, тръгвай си, остави ме…” Той обаче нахален. Та като му креснах наум „Напускай, бе, простак!”. Чак се засрамих от себе си. Добре че не е млечен зъб - не бива така пред децата. А каква е метафората ли? Тъй като няколко пъти зъболекарката спомена, че „ей сега ще излезне, подава се вече” и прочие, помислих си аз, че все едно го раждам тоя зъб. Споделих с жената да се посмее и тя вярно се посмя стабилно. След време, когато зъба излезе, се сдържах да попитам дали е момченце или момиченце, защото такива корени беше заформил, че отговорът беше смущаващо ясен.

Имах известни преживявания и с факта, че милата ми лечителка на няколко пъти спомена, че трябва да внимава да не ми счупи челюстта. От все сърце и казах „Мшда…мжоля..вжнивжмачвайте”. Наистина бях искрена. Ние проведохме и други разговори, за които силно се надявам да не са били погрешно разбрани от нейна страна. Смея да вярвам, че в звуците „ш, джм, джз, с, з, мнш” не се съдържа нищо обидно.

По процеса на вадене не си водих други бележки. Той все пак завърши в един момент, колкото и невероятно да ни изглеждаше на всички. Но с това краят не настана. В устата ми беше зейнала самотна и тъжна празнина. Или защото девизът й беше че природата не търпи вакуум, или по други медицински съображения, младата ми изкормителка извади една ятаганообразна игла и ме предупреди, че ще шие. Викам си – нека шие, може да й е хоби. Заеха се съвместно с неопитната сестра – толкова неопитна, че милата иначе зъболекарка доста заплашително я обучаваше. Сега пък си помислих спонтанно „Бягай, сестро, че тук виж те налегнала и тебе с клещите” . И тази мисъл обаче засрамено изплюх в каналчето.

Всъщност, зашиха ме. Не би било пресилено да кажа, че съм почти като произведение на виден дизайнер. Ръчна изработка. (Леле, то пък оставаше и на машина да ме шият…Ух!) Захапах към 500 грама марля, дадоха ми инструкции заедно със зъба в една чашка, платих си на стойност една стипендия и си тръгнах. Като телесно количество си тръгнах непроменена, но като качество – уви. Имам си всички части, но както добре знаем, сборът на частите се различава от свойствата на цялото. Тоест, загубих известни свойства, но пък спечелих трофей, който мога да си нося на верижка.

Та такива неща покрай мене. Обаче почва да ме пуска упойката и тъй като възнамерявам да озверявам, ще приключа с писането.

Сега се очаква да преживея катарзис. Това беше целта на неадекватния ми разказ на неприятна тематика. Но каквото и да съм написала – било е под упойка. Пък и с един зъб по-малко … :)


П. С. Който иска на живо да види зъба, може да ме намери. Живея си вкъщи.