автор: secret_rose

Sen Gelmez Oldun...*
България, 2010

Последвалите събития се развиха твърде бързо. Нямах време да ги осъзная и осмисля, действах импулсивно и емоционално и днес, когато пиша това, разбирам грешките, които неволно допуснах, и за които никога няма да намеря оправдание и опрощение. Никога няма да си ги простя.
G. се върна вкъщи вечерта късно сериозно пил, след безбройни опити по телефона да го убедим да се прибере по-рано и да поговорим. На всяко позвъняване крещеше и плачеше, заплашвайки и обещавайки, нижеше несзвързани думи и стенеше от болка, докато казваше, че се реже късче по късче. Сериозно ни изплаши и телефона грабна Ванесса, която след дълго уговаряне и уверения в любов накрая го доведе. Беше напълно обезумял и целият в кръв. Беше нарязал ръката си от рамото до лакътя изписвайки с нож име на човек, с когото мислеше, че го мамя. Това преля чашата. Избухнах, без да мога да се контролирам. В главата ми гръмнаха всички таени до момента страхове, емоции и напрежения като някакъв дълго режисиран трилър. Грабнах децата и Ваня и опитахме да се заключим в една от стаите. G. не бе в състояние да разговаря, блъскаше и ни удряше, заплашваше да изкърти вратата, посегна дори на майка си и на децата. Хаосът от писъци, сълзи и кръв ме залепи за пода, обгърнах глава с ръце и млъкнах, докато най-после някак не го накараха да си легне и да остави разпрата с мен за сутринта. Цяла нощ не мигнах. Щом съмна, той започна да ме уговаря да изпратя гостенката ни с автобус до България и да се разберем сами семейно. Заливаше ме със заплахи и обиди, аз слушах, мълчах, докато автоматично не посегнах към куфара. Нахвърлях надве -натри дрехи и документи в него, дръпнах Ваня, която шокирана опитваше да успокоява и двама ни, прегърнах децата със сълзи на очи и под лавина от грозни думи, ритници и юмруци някак успях да се озова далече от този ад, скрита в един подлез на сграда, на няколко пресечки от дома на родителите на мъжа ми. Бе твърде рано. С Ваня изчакахме да напредне денят, купихме билети до Истанбул и помолихме служителката да скрие багажа ни в личния си автомобил, а ние седнахме в едно отдалечено интернет кафе – единствената отворена сграда в този час. Както и предполагах, бе тръгнал да ни търси, питал за нас, но не ни издали. Смесихме се с пътниците за автобуса, свих се на седалката, така че да не ме види, ако се появи, и с туптящо сърце, почти без дъх от страх и вълнение, изчаках да потеглим. През дългият път от Алания до Истанбул пропуших отново. В сърцето ми гореше истински ад. Търсех причини да оправдая страхливата си постъпка да изоставя децата си и да избягам. Откривах причини да го напусна и да не се връщам никога в Турция. Плачех и го оправдавах, защото разбирах състоянието му, за което имах вина. Знаех, че не само аз съм причината. Просто с мен дълго кърпената бездна се бе пропукала и го бе всмукала като вакуум, от който не можеше да се измъкне - Хаккари, Татван, терор, смърти и мъка, проблеми и тегло – всичко наведнъж бе взривило крехкия вътрешен мир, който бе таил с надежда да продължи завинаги. Но знаех – остана ли, един от двама ни щеше да си отиде. Ако любовта и съвестта го спираха да нарани мен, щеше да посегне на себе си.
Българските консули предложиха да отида в Одрин в консулството и да се възползвам от защитата им. Изпратих Ваня с автобус от Истанбул за София, качих се на друг и останала без сили стъпих на късчето българска земя зад тежките метални врати, отпуснах се в едно кресло и дадох свобода на мъката си. Свързаха ме с адвокат, който издейства съпругът ми да достави личния ми автомобил в Одрин за късо време, за да мога да напусна страната. Седях и мислех. В тази красива Турция, където бях открила любовта, смисъла на живота си и радостта да бъда майка на две прекрасни деца, нямах никакъв шанс да оцелея сама. Проблемите извираха от неконтролируемата ревност на мъжа ми и за да не го провокирам още, наех стая във военната къща в Одрин – единственото място на белия свят, където мъж не би ме заговорил, но също и единственото място, където той не можеше да ме нарани. Седях и чаках. Денем разговарях с консулите и адвокатите, а те – с него, по телефона. Той не поддаваше и сипеше лъжа след лъжа. Накрая каза, че идва с децата, да го чакам вкъщи. Въпреки уверенията на адвоката да не се доверявам, оставих багажа си и поех към Кешан. Оказа се, че е сменил ключалката на вратата и не мога да вляза. Бе поръчал на доверени хора всичко по телефона. А аз нямах доверие дори и на себе си... Пристигна след три дълги дни, но не с децата, а с група мъже, решен на сериозна разпра с мен. Консулите ме скриха в консулството, отнеха му автомобила, талона, ключовете, без да допускат да се срещне с мен, и с конвой охрана и адвокати ме изпроводиха за Капъкуле и безмитна зона до българската граница. Платих за услугата им с пари, заети от Ваня, със сълзи на очи помолих български митнически служител да закара колата ми до хангара за проверка за наркотици и с последни сили прегърнах брат си, който ме очакваше там. Имах съмнения, че мъжът ми е подхвърлил нещо в автомобила, преди да ми го върне, заради думите му, че ще напусна Турция само през трупа му. Колата се оказа чиста. Седнах на предната седалка до Руси и заридах така, както никога не бях плакала през живота си.
Минаха много дни. Нито свекърите ми, нито брата и снахата на мъжа ми позволяваха да чуя Ванесса и Емили по телефона. Не знаех къде са. Когато звънях, ме засипваха с лъжи и обиди и затваряха, а самият той отказваше да разговаря с мен. Ядосвах се, крещях, молех се, умолявах – безрезултатно – никой не ми даде гласчетата на малките нито за секунда. Брат ми сериозно се притесни за душевното ми здраве – седях на пода в дома му, гледах невиждаща в една точка и не говорех, и извика баща ни от Русия. Татко пристигна веднага, за да ме утеши, донесе ми пари и ми подари лаптоп, за да мога да пиша. Писането бе станало единственото ми развлечение. Изминаха четири дълги и изпълнени с болка месеца. Посещавах мероприятия на Школата и хората там ме обгръщаха с нежност и разбиране, уверявайки ме, че ако не предприемам нищо, нещата ще се подредят. „Не бива да го съдиш, не воювай. Подходиш ли към злото със зло, ще бъдеш погубена. Изчакай, смири се... нека страстите утихнат и всичко ще бъде наред. Той е повече жертва, отколкото виновен.” Вярвах им. Нямах сили, нито средства да се боря с него. Адвокати ме съветваха да заведа дело, което със сигурност ще спечеля заради българското си гражданство и това на децата. Знаех, че ще спечеля. Той бе военен и подобни скандали биха били решаващи за кариерата му. Щеше да бъде съден от военен и международен съд, аз щях да си взема дечицата и да заживея с тях в България. Баща ми и брат ми мълчаха и ме подкрепяха, съгласни на всяко мое решение и готови за помощ. Но не можех. Не можех да се изправя срещу човека, когото обичах с цялото си сърце, срещу бащата на децата ми. Заминах за Варна, родния ми град, и бързо си намерих квартира и работа. Не исках да оставам в дома на роднини, защото ме осъждаха и подкрепяха него, уверявайки го никога да не ме прибира отново, а пред мен очерняха турците и съпрузите, склонни към насилие. Не исках да слушам празнословия, добронамерени на пръв поглед съвети и насилени съчувствени думи, а обърна ли се да си вървя, да чувам смях зад гърба си. Не общувах абсолютно с никого извън границите на малката езотерична Школа, само хората в нея не мереха и не режеха, а подкрепяха с мълчаливо присъствие и съпричастие. Някак се поуспокоих. Дългите кошмарни дни без децата ми като че ли се изгубиха в съзнанието ми и аз приех, приех, че каквото и да се случва, не е случайно. „Всяко събитие е следствие на наши мисли и действия, Меги. Никога не е виновен някой друг.” Ирис бе като сън, останал назад в един непознат, далечен свят, който сякаш никога не бях докосвала. Само думите му искряха в ума и сърцето ми като лечебен мехлем, свидетелство, че изход от всяка ситуация съществува и надежда за мир – вътрешен, духовен, жадуван. „Болката е илюзия. Емоциите са, които я причиняват. Опитай да гледаш на събитията отстрани, пусни ги да преминават край теб като вятър и да се разсейват в нищото, без да понесат и теб.”
Запознах се с нови приятели от Варна и София. Един литературен сайт, наречен „Хулите”, стана моят виртуален дом. Пишех стихове и публикувах, а мъката сякаш се изнизваше с тях и оставаше залепена по страничките в интернет. Пътувах до другия край на града с градския транспорт на работа, гледах лицата на хората и се чувствах все по-чужда. Връщах се късно, когато слънчевата светлина отдавна бе преминала чертицата на хоризонта, седях дълго на плажа, слушайки тъмния глас на морето, и пусках душата си да полети, да преплува хилядите километри до малката градинка в Алания, където две деца ме очакваха с трепет, а един мъж не искаше да ме помни, и оставах там... оставах там до зори, когато отново потеглях към сухото, тежко ежедневие. Есента бе на прага ми, все още топла и пъстра.
„Ще раждаш в болка.” Истината бе в тези кратички думи, тежка и непосилна. Пътят, по който избрах да поема, бе наречен Вия Долороса – Пътят на болката. Розите. Двойниците на Ирис с нежни и тихи души. Шейхо ми писа. Помоли ме да бъда тиха. Помоли ме да не мисля, да не страдам, да не проектирам, да не раждам. „Нашите мисли са живи, те оживяват, превръщат се в същности, за които не знаем много, тъй като са невидими за слепите ни очи. Остави ги, не ги храни, нека изтънеят, нека си отидат така, както са дошли. И благодари, Меги, за всичко, което идва при теб, хубаво или лошо.” В момента, в който приех тази истина в себе си, болезненото пулсиране в слепоочията престана да ме измъчва, топката в стомаха ми се разсея и изпари, сълзите пресъхнаха. Всяка режеща стрела, понесла имената на децата в ума ми, за мен се превърна в дар, всяка сълза – в пътека напред. Изгубената любов, за която страдах, посипа наоколо ми безброй цветове, родени от свиването и гърченето на съществото ми за притежание. Пуснах я. Пуснах я да си иде, защото разбрах – не е била истинска. Нищо, което произлиза от личността, не е истинско. И тогава, когато вече не помнех дори болката... той се върна.
_____________________________________________________
*
Sen Gelmez Oldun... – Не идваш... Това е име на песен, която всяка нощ пеех, не знаейки ще видя ли с утрото любимите зелени очи на съпруга си в Татван, Източна Турция.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...