автор: daro

                   на майка ми

Седиш със стоицизъм в малкия си дом
реципрочен на обемите от тишина,
които те разкриват най-почтено.
Не бях наистина изтънчен,
когато те оставих там – отсам вратата
с прекършена ръка и пръстите от здравец
…и предусещането за години разделение;
с жеста на притиснатите устни
ме отпрати в дланите на държеливост;
(когато съм печален, мълком да работя)
и очите ти –
фиксирани с трънче от акация…
и потресението –
проблеснала вина от тъмна ладия…
Твоето момче – отлистен скитник
избра си вятъра за спътник.
И уж все вървя…вървя нагоре
да увелича простора на своя поглед
…да го извися до твоя поглед
приел ме в жертвата на лично битие,
а достигам отделителната премка
в подножието на майчино сърце –
делимо, и единно цяло в мен.

Ето ме пред теб сега – почти невидим.
Сложих първите си очила.
Изглеждам някак на години,
а в прохождането – едва валиден.
И с тях се справям трудно –
от образ в образ,
от бриз на бриз
и не стигам надалеко –
до присвитите очи на обобщението
…и на съмнението.
Здравей! – си казвам.
Приятно ми е – Микеланджело.
Буонароти?!
Не – Антониони.
Стоп кадър!
Фотоувеличение.
Експлозия, флуиди, писък…
Имплозия.
„Умагума”

Сега разбираш ли какво се случи, майко?
Завръщам се пораснал – сведен до частица
в Частицата на светлия ти храм, заоблен.
Оставам с Радостта,
където всяка болка е нежизнен спомен.