автор: inspired

Ако знаеш, тате, колко ми беше лошо онази нощ, щеше наистина да се уплашиш. Ти винаги си имал безкрайно въображение за лошите неща, които могат да се случат на твоята дъщеря, още от малка ги знам твоите страхове, тате, така че нищо ново няма да ти кажа.
Знаеш ли, тате, кога разбрах, че пораснах, че вече не съм дете? Помниш ли като малка как обичах да се катеря по дърветата и дори да се разхождам по покривите на старите софийски кооперации? Ония триетажните, на улицата, на която живеехме. Всичките ми приятелки имаха тавани, само ние имахме две мазета. Защо ни бяха тия две мазета, тате, и до днес така и не разбрах. Качвах се на покрива, а отдолу на паважа стоеше невидима смъртта и ми махаше, но аз не я виждах, изобщо не я знаех тате, че стои там и ми се подиграва. Бях толкова висока, тате, колкото триетажна кооперация и още един и шестдесет отгоре. Комините ми бяха до кръста и можех да пипна небето. Били страшно стръмни покривите, казваш, и хлъзгави, и долу бездната мамела... Когато си дете, тате, няма бездна, ни пред теб, ни във теб. Виждаш слънцето как блести в очите ти, как топли... Носехме си бански и там зад комините ги обличахме и си правехме плаж, излегнати на керемидите, напечени от слънцето, а аз те лъжех, че съм била на Витоша. Почти никой не ни виждаше, тате, хората, които простират на балконите, не гледат нагоре. Нали сам казваше, че най-добрият начин да скриеш нещо, е да го скриеш нависоко, крадците почти никога не вдигат глава, хората като пораснат стават като крадци, тате, никога не поглеждат нагоре, затова и ти не разбра, че се разхождаме по покривите, съжалявам тате, но ми беше много хубаво, а ти щеше да се ядосаш страшно и да ми забраниш да се качвам...
Но ето сега, ти го казвам, защото ме е страх от високото. Няма балконче, от което да не се разтрепервам и да не ми отмаляват краката, като погледна надолу. Защо стана така, тате? Защо ме е страх? Лежа си по гръб през нощта и не заспивам, и си мисля, че никой не ме обича и никога няма да бъда обичана, не знам защо, но все това са ми мислите. И нямам сили да стана и да погледна в нощта. Толкова самотни момичета има край мен, тате, ако знаеше само, колко много. И всички искат да избягат от страха, че няма да бъдат обичани, всички, а аз не искам да избягам от този страх, оставям го да ме изпълни, да ме превземе цялата и да ме обезсили... Онази нощ не ти казах, тате, но ми беше много лошо, мислих си че ще умра, не ми стигаше въздух, нямах сили да помръдна, боляха ме мускулите на ръцете, на краката, цялото тяло, всичко... Сега вече знам от какво е било болно онова момиче, тате, от разказа „По жицата” на Йовков, дето го изучавахме в училище. От тъга, тате, от смъртна тъга, че никога, никога няма да бъде обичана...
Много добре знам, тате, че това сега дето го пиша, утре ще го скъсам на малки парченца и ще го пусна на вятъра да си накъдри косите, и ти никога няма да го прочетеш. Съжалявам, че ти го казвам, но мен още ме е страх от тебе, тате, че ще ми се развикаш страшно, както, когато бях в пуберитета. Ще ми нагнетиш такова чувство за вина и такива страхове, че ще се пръсна. Затова, като съм болна, не ти казвам нищо. А аз почти непрекъснато съм болна. Няколко пъти припаднах, от обезводняване ли, от глад ли или само от страх, не разбрах, лежах тайно в болница, а сега от месец поддържам температура, ниска вярно, но 37,1 – 37,3. Обиколих сума ти лекари и лечители, всичките пари, дето ми даваш, си ги давам за изследвания, уж всичко ми е наред, а на – правя температура! И не само аз – и май вече разбирам – ами аз съм като тебе, тате, и мен ме е ужасно страх от болести и от смъртта, а защо ме е така страх, не мога да проумея. И знам защо така ми крещиш, когато нещо не ми е наред – на тялото или на душата, тате, – крешиш ми от страх, боиш се дъщеря ти да не умре, или да не постъпи грешно и да си плаща цял живот. Много те е страх, тате, и затова ти пиша сега, за да те успокоя, да ти кажа, да не ми вярваш като те нагрубявам и крия от тебе, а да знаеш, че тайно много те обичам и винаги ще те обичам. И знам, че и ти с мама много ме обичате и ми олеква някак си отведнъж и почвам да вярвам, че някъде живее онова момче, което ще ме обича истински... Лежа вечер по гръб и си представям, че съм за последна вечер сама в гарсониерката, както съм си била винаги сама, нали исках да бъда самостоятелна отрано, и съм отворила широко вратите и прозорците, всички врати и прозорци, за да може Злото да влезе и излезе през тях, както казваше баба ми Веселка: „Отваряй широко вратите, чедо, когато лошото дойде!”, и аз ги отварям и лошите мисли ми изчезват и се успокоявам. А долу, в градинката пред блока, до късно бърборят и играят карти пияниците от квартала, ту се смеят, ту се карат, ту се чукат с бирите, и това ме унася, унася и си представям как онова момче, дето си го мечтая, под липата, дето стига до балкона ми, ми прави серенада с китарата... И после заспивам. А на сутринта като се събудя измръзнала, се чудя на глупостта си. Затова така все се навличам като спя, защото спя на отворено, даже и с вълнени чорапи спя понякога, както баба ми Веселка, че все са ми ледени краката... А на сутринта като стана, пак ми се живее, тате, закусвам с апетит и отивам на лекции, цял ден се усмихвам на себе си и все се сещам как и ти, тате, вдигаше температура, когато гледаше страшен филм, било за войната, било за смъртта. Винаги вдигаше 37,5 и мислеше, че си или с пневмония, или с рак, или с нещо друго страшно, а то се оказваше от филма. И тогава ти правихме серенада с мама и ти пеехме песента за зайците и ти казвахме какъв голям поет си, и ти се успокояваше и оздравяваше...
Знам, че всичко си имаме, тате, което ни е необходимо, но искам да ти кажа, че понякога ме е старх и от бедността, и от многото богатство. Искам да живея, както, когато бях дете и всичко си имах и ми стигаше.... Страх ме е да не забогатея нечестно и заради това да ми умрат близките и децата, дето ще родя, но от бедността ме е най страх, тате! Като гледам как някои хора ровят по кофите, а са със всичкия си и никой не идва да ги види и да им помогне, като чичо Дамян от съседния апартамент, дето си няма никого... Ами ако нещо стане с теб и мама и не можете да ми помагате, както винаги сте го правили, а аз се окажа неспособна, дали ще мога да завърша университета, дали ще си намеря работа да си изкарвам сама прехраната, да си плащам тока и парното и да живея честно... Ами че само след година ми свършва студенството, а аз още не зная как ще се справям с живота, като имам толкова много страхове...
Толкова много страхове имам, че не знам да плача ли, или да се смея... Все са едни такива глупави – ами като се оженя, ако изобщо се оженя, ами като имам деца, ако изобщо мога да забременея, ами ако не мога да бъда добра майка като се роди бебето, ако се роди живо... Знам, че сега ми се смееш, тате, с глас ми се смееш, ама сигурно и ти си ги имал твойте като млад, много повече даже!...
Но най-страшното, тате е, когато някой те предаде, доверието ти предаде, което имаш в него. Когато те огорчи човек, дето много обичаш, ей така неочаквано те огорчи, толкова дълбоко те огорчи, че веднага те удря в гърлото. Ако знаеш колко ангини съм прекарала, тате, само, ако знаеш!... И уж си казвам, „Мария, не се ядосвай, не го вземай навътре! Което не те убива, те прави по силна!”, а то виж – пак ме стиснало гърлото. Много съм чувствителна към предателствата, тате, от тях най ме е страх...
Затова пак започнах да рисувам много. И да мечтая. Защото разбрах, че изкуството и мечтите прогонват страховете. И сякаш започвам да се чувствам отново малка, истински малка и лека. И пак да не ме е страх от високото. Затова много обичам да рисувам птици. Черно-бели птици, само с молив, ама със светъл щрих. Как летят ниско над покривите и покрай балконите и кацат по черешите...
Знаеш ли какво най-много обичах като малка, тате? Като се мръкне и падне нощта, да се кача на кварталната череша, онази в градинката до училището, нали я знаеш, и да ям в тъмното череши. Напипваш ги в мрака, откъсваш ги и ги слагаш в устата. И ти е толкова сладостно. И никой не те вижда, тате, никой. И ти е сладостно, че си невидима, че си част от нощта и не те е страх от нея...
Пиша това и те виждам как се усмихваш, тате, с оная мека усмивка, когато усетиш, че пак съм щастлива, че и този път съм победила страховете си, тате, и този път...