автор: barona_36

...и значи залезът съм аз... ( К. Кондова)

Щом моят ден на клонка се обеси,
пристъпвам в детството като във храм,
където брат ми, тъжен или весел,
е Бог за мама - други аз не знам.

Той и да хърка - тя ще го пригали,
аз и да пея - къртя зъб след зъб.
Той все е изгрев, аз - помръкващ залез
и стомна пълна с мамината скръб.

Тя и ръка да вдигне по-корава
очаквам ласка. И примижвам, зер
туй мама знае, че се спотаява
у мен единствен гологанът чер.

А той съвсем се не изгубва лесно,
макар и вън докрай да се стъмни.
Излъскаш го с ръкав и цял ще блесне,
ще храни дълго черните ти дни.

Но в тишината, властно и нечуто,
расте страхът, по-дрипав и от щир,
да не търкулна тънка сянка утре
край кръстовете, не намерил мир...