автор: apostola

Сънувах я на лунната пътека
обляна в тиха жълта светлина.
Божествено пристъпваше полека
към мен-самотна дива планина.

Със спусната коса на раменете,
с усмивката на нощната луна
към мене гледаха дори и двете:
сама луна и лунната жена.

И аз на мойта планина самотен
пътеката комай държа със длан.
И сякаш съм в затвора доживотен.
Дали за ней ще бъда аз желан?

И тук накрая в лунната магия
прегръщах нея,като лунен връх.
А тя бе,като огнена стихия
и спираше с целувка моя дъх.

Без дъх събудих се един в леглото,
а през стъклото светеше луна.
Съзрях на пода лунната пътека,
но нямаше я лунната жена...