Безброй отминали животи
претриват до прашинка същността ми.
За старт душата се завръща,
забравила за миналите рани.
И раждам се, началото е сляпо,
със труд човешкото покълва.
Надбягват се невидими въпроси,
Духа калъпа си изпълва.
Живея. Мразя и обичам,
презирам, страдам и копнея.
С всеки грях по-трудно става да отричам,
Човек да бъда, още не умея.
Играх Дете, Сестра, Приятелка.
На истините с обич споделени
отвръщах грубо, даже и цинично
и вярвах, че морето ми е до колене.
Ръце, протегнати да ме предпазят,
в дързостта си пъдех смело
и думите оловно – тежко газят,
че Дъщеря да бъда още не умея.
И бях Жена, Съпруга, Спътница.
В градината на бурното ми лято
Любов намерих, с Обич не отвърнах,
сърцето си запазих неизпято.
Разхождах самотата на каишка,
уплашена в страстта си да изтлея
и в огъня да изгоря с въздишка -
Жена да съм, все още не умея.
И Майка бях, и бях Закрилница.
За Писъка от топлото ми тяло
превърнах себе си в светилница
и обич се научих да раздавам.
С дланите, които някога отблъснах,
вината си във спомени люлея.
Родих, но все не спирам да се търся,
да съм Родител още не умея.
И ето ме – пак там, където тръгнах,
завесата се спуска при Портала.
На „бис” се моля да ме върнат,
Аз Себе си не съм играла.