автор: boliarkabg

Хаджи Мехмед погледна нагоре. Черните облаци вече се разместваха и месецът отново изгряваше, рогат и остър. Бавно се отпусна върху пръстта и облегна гръб на якия орехов дънер. Да си отдъхне малко и ще се прибира. Да поседи.
Целият имот наоколо е негов. Благодатна земя. Когато го зажениха за Айша баща й купи за тях имота. Беше част от стар, занемарен чифлик. Земята хубава, отпочинала. Отцедлива и богата. Млад беше тогава Хаджията, още на хаджилък не беше ходил. Як беше и мераклия. Нае хора, очисти и подреди имота. Къщата баща му направи. За него и децата. Захвана се Хаджи Мехмед, не спираше, по цели дни беше из двора. Завъди стока, земята раждаше, хубав берекет изкарваше. Замогна се, беше табиетлия. Айша пък излезе добра и сговорна жена. Къщата въртеше, децата гледаше. Наоколо комшиите ги уважаваха. Животът им се подреди от хубав, по-хубав.
Тежко въздъхна Хаджи Мехмед. Трябва да става вече, скоро ще вземе да разсветлява. Ей на, на изток къде лозята небето пепелееше. Ще вземе да разравя огъня Слънцето, да пламва изтока. Не му се мръдваше от тука, от земята му, от имота му на Хаджията. Насреща шумяха тихичко с листа медените сливи, наляли плод. По-надолу пък круши, ябълки. В долния край, да не пречи друг орех имаше. Вече и той зариваше наесен земята с плод. Нарочно не тури бакъра под него. Там е краят на имота. Разбойниците лесно ще се досетят. Затуй реши тука, в средата, под големия клонат орех. Ходи при ходжата и той нарочно му приготви муска и заклинание. Само Хаджи Мехмед го знаеше. Когато всички заспаха, взема търнокопа, изчака облаците да скрият месеца и започна да копае. Дълго и старателно копа. Трябваше да е дълбоко. Щом месеца надникнеше отнякъде, веднага спираше и се облягаше на ореховия дънер. Да не се вижда отдалече. Де да знаеш кой гледа. Отдъхваше и когато сенките се скриеха пак хващаше търнокопа. Като изкопа трапа, на дъното положи голяма пясъчна плоча. Върху й, огънат във восъчен плат тури бакъра. Дълго шепна молитви върху му. Там беше цялото му имане. Целия му труд и живот, бъдещето му. Беше оставил малко жълтици в кесията си. Колкото за път. Предишни дни купи хубави и яки коне, нови каруци, такъми, остави пълна кесия и другото затвори в бакъра. Въздъхна дълбоко Хаджи Мехмед и прекатури втората плоча. Вмести я отстрани в земята, да легне хубаво и захвърля пръст върху нея. Притъпкваше и хвърляше докато запълни дупката. Затъпка хубаво, после с лопатата нахвърля небрежно рохко отгоре, да не личи,че е копано. Разхвърля стари клонки от ореха. Туй то. Все едно човек зарови. Сколаса, но сърцето му беше празно и душата му тиха.
Не беше само имането. Имане се печели. Мъка, голяма мъка му беше на Хаджи Мехмед, че тръгваха в неизвестното. Ще се върнат ли един Аллах ще каже. Ходил беше той на Стамбул, знаеше го. Ама сега тръгваше с челядта си. Не беше вече млад, пътят беше дълъг, грижите не бяха малко. Какво да се прави, какво. Московеца надви, договори били направили, фермани подписали Руснака и Султана. Трябваше да напускат земите си турците и да тръгват надолу, към Бялото море, към Анадола на изток. Кой където можеше да си плати за земя.
Въздъхна издълбоко Хаджи Мехмед. Тука се беше родил той, тука беше роден баща му, дядо му. Беше чувал,че някога родът му дошъл отдалече, от степите някъде там на изток. Преди много, много години поспрели тука праотците и останали. Султана им дал тези земи. Заселили се и заживяли. По-рано земите били български. Сега отиваха в непознати места. Как ще се справят, къде ще отседнат, как дом ще градят наново. „Какво да се прави? Световни работи, щом Султана тъй казва, тъй ще правим. Ама децата, децата, тя нашата вече…”- въздъхна Хаджи Мехмед и се надигна. Бързаше да събере търнокопа, лопата, да не видят децата и Айша. Пое към къщата. Тая година не бяха сяли нищо в градините, буренаците бавно пълзяха навсякъде.
Обърна се и огледа още веднъж имота си Хаджи Мехмед. Дано, дано някой работен и свестен стопанин заживее тука. Да не се похабява земята, имането. Да има за кого да раждат дърветата и тежката асма, да има стока в оборите, на харманите храна да се вършеее, хамбарите да се пълнят . „ Тази земя е благодатна, Аллах, не я оставяй без стопани” - помоли се Хаджи Мехмед и бавно, назлън влезе в къщи.
След няколко дни тежко натоварени каруци, пълни с покъщнина и челяд поеха по пътя през Алмъдере. Събираха се с други изселници и в дълга, тъжна колона поемаха на юг към неизвестното. Такава беше съдбата на хората в тези земи. През десетилетие, век, все тръгваха нанякъде, все ги разселваха, все търсеха своя дом. Все работеха благодатната земя и все някой им я искаше. Турци, българи, гърци, сърби, арбанасчани и румъни…, нямаха покой. Все се изселваха, изселваха и керваните им кръстосваха тая тревожна, богата и съдбоносна земя.
……………………….

Не минали много години и в имота на Хаджи Мехмед се заселил българина Миню. Слязъл от Балкана той и купил мястото. Едър, работен и млад българин с челядта си. Стопанисвал имота, гледал го и навъдил стока и имане. Друга, голяма къща направил, само старата асма запазил. Напомняла тя за Хаджи Мехмеда и стария чифлик. Живота вървял добре, години отлитали. Минало още столетие. Никой не гонел дядо Миню от земята, но наследниците му заминали по градищата.Нов живот захванали и когато стопанина се поминал, големия и богат имот запустял. Вече никой не орял и сеел земята, никой не отварял тежките порти на харманите. Нощни птици виели гнезда по таваните. Дърветата клекнали с изпочупени клонаци, плода им никой не търсел. Само нощем, когато месецът се покажел иззад някой тъмен облак остър и блед, и боднел с рога си земята, заровеното злато проблясвало огнено под стария орех и напомняло за богатството на тая изоставяна земя.

Милка Маркова