автор: Milvushina

Продължение на 2 част

Зигмунда от опит знаеше, че няма полза да вика брат си за вечеря, ако се е заключил сам в лабораторията си по тъмно. Щом видя, че прозорецът свети, тя влезе направо в кухнята, където напълни до горе две купи със салата и тръгна с тях нагоре по стълбите. С двете си заети ръце, Зигмунда отвори врата на стаята си с лакът и я затвори като нехайно я бутна с крак.
Все още беше рано в Англия, но магьосницата нямаше нищо напротив да отвори кутията и да почака приятелката си докато похапва салата. Тя остави на масичката двете купи и вдигна капана на раклата, където държеше кутията от сандалово дърво.

Само че там нямаше нищо.

Сърцето й подскочи и студена пот изби по челото й. Зигмунда съвсем ясно си спомняше как предната вечер беше прибрала кутията на обичайното място и повече не я беше вадила. Въпреки това тя трескаво прерови всяко кътче в стаята си, но без успех.

Призля й. Тя живееше с мисълта, че един ден магическата полиция може просто да се появи на вратата й, но никога не си беше представяла възможността да се прибере у дома след работа и да не намери кутията там, където я беше оставила.

Паника обзе младата магьосница. Трябваше на всяка цена да разбере какво се е случило и идвал ли е някой в дома им докато е била в кантората. Тя излетя от спалнята си и с твърда решителност тръгна към лабораторията на брат си. На прага се поколеба за миг, защото Зигфрид никога не й отваряше, ако беше зает.

Точно тогава тя чу гласа му. Брат й не просто мърмореше под носа си както когато обмисляше как да подобри някоя формула. Той се смееше. Смееше се звънко и от все сърце.

Без никакво колебание Зигмунда отвори вратата и влезе в лабораторията.

Смехът внезапно секна.

Зигфрид седеше на писалището си, а пред себе си беше поставил отворената кутия за бижута.

Зигмунда отвори уста да каже нещо, но беше като онемяла. Брат й я гледаше втренчено също без да продума. В лабораторията изведнъж се възцари такава тишина, че и падане на игла щеше да се чуе.

- Какво означава това? – прошепна най-сетне магьосницата.
- Мисля, че ти дължа обяснение – каза сериозно Зигфрид.

Магьосницата с два скока се озова до брат си.

- Влизал си в стаята ми? Взел си кутията ми? Как си посмял!

- Зигмунда... – започна Елвира от другата страна на огледалото. Магьосницата дори не погледна към нея.

- От кога знаеш за нея, Зигфрид?
- Зигмунда, моля те...
- От кога?
- От известно време – промълви смутената Елвира.
- Как така от известно време?

Паниката, която бе изпитала Зигмунда, сега напълно отстъпи на напираща ярост. Лицето й, само преди миг тебеширенобледо, сега беше добило оттенък подобен на ягодовочервената й коса.

- Зигмунда, ще ти обясня...

- И това ми било приятелка! – рязко я прекъсна магьосницата. – Не си приятелка, а предателка!

- Не говори така, Зигмунда... – Зигфрид хвана лакътя й, а тя рязко го отблъсна.
- Как си могъл?!

Последваха няколко остри реплики между брата и сестрата, които Елвира не чу добре. Тя напразно се опитваше да се намеси, но и двамата напълно я пренебрегнаха. Последното, което тя видя бе малката ръчица на Зигмунда, която се стрелна към нея и с трясък затвори капака на кутията.

---------

Елвира вече втори ден не можеше да спи спокойно. Сложила отворената кутия за бижута до главата си, тя се будеше често, цялата плувнала в пот. Сънуваше неясни кошмари, които на сутринта не можеше дори да си спомни. Чувстваше се ужасно, че заради глупостта си беше застрашила най-красивото приятелство, за което едно момиче можеше да мечтае.

Зигмунда се появи на третия ден. Намираше се в собствената си стая. Беше облечена в ефирно бяло-златисто саре, а вдигната нагоре яка ображдаше главата й като ореол на светец. Буйните й розови къдрици бяха прибрани на тила й в стегнат кок. Очите й изглеждаха някак хлътнали и сериозни. Образът в огледалото напомни на Елвира за портрет на кралица Елизабет.

- Да поговорим – каза меко Зигмунда.
- Сърдиш ли се?
- Бясна съм.
- Не исках да те нараня – рече Елвира с цялото разкаяние, което изпитваше.
- Защо не ми каза нищо?

Чак сега Елвира забеляза, че Зигмунда държи старата й цветна фотография. Беше я хванала в двата края между палеца и показалеца на всяка ръка и сега я гледаше съсредоточено, сякаш се чуди как да постъпи с нея.

- Моля те, Зигмунда, само не я късай.

Магьосницата отвори устица и изпусна снимката. Елвира се приготви за нова вълна на ярост, но вместо това Зигмунда избухна в сълзи.

- Ти нищо не разбираш! Да я скъсам? Защо да я късам? Та ти си най-добрата ми приятелка, най-добрата, която съм имала или искам да имам някога.
Като чу това, Елвира също се разплака.

- А как стана така, че ти от шест месеца говориш с брат ми чрез моята кутия без аз да разбера? Къде бях аз? Защо нищо не забелязах? Кога започнахме да имаме тайни една от друга?

Елвира искаше да й каже, че бива да се вини, че не е направила нищо погрешно, но това й се стори изтъркано като стар килим.

- Много те обичам – прошепна тя.

Зигмунда кимна бавно. Една непослушна розова къдрица се освободи и магьосницата разсеяно я приглади зад дясното си ухо.

- Брат ми е много влюбен в теб. Сам ми го каза.
- Той е очарователен. Има твоето чувство за хумор и ум остър като бръснач.

- Не се заблуждавай, Елвира. Зигфрид ми е брат и е най-близкият ми човек, ако не броим теб, но обожава да се самоизтъква и да слуша комплименти за себе си.

- Да не би да ми казваш... да не говоря повече с него?
- Не. Просто съм искрена с теб.

Елвира се усмихна широко.

- Сега ми кажи всичко от начало – каза Зигмунда.
- Зигфрид не ти разказа вече?
- Разказа ми, но аз искам да го чуя от прителката си.

- Съгласна съм, но няма ли да ти е по-приятно да слушаш докато пийваш кока кола и похапваш шоколадов сладкиш? – Елвира се наведе и извади от някъде цяла купа от него.

- Давай го, давай го, какво се мотаеш – ухили се магичката.

- Имам за теб също така маслени сладки, орехов пай и меки карамелени бонбони.

- И просто така държиш любимите ми сладкиши в стаята си?
- Таях надежди, че ще дойдеш да поговорим.

- А и знаеш, че не мога да устоя на подкупи – каза Зигмунда докато дъвчеше един бонбон. – Ох, че е вкусно това... обаче яденето не пречи на ушите ми! Започни от началото.

- Всичко започна от онзи ужасен рожден ден, за който не искам и да си спомням. Когато ти замина за Събора, Зигфрид се върнал у дома и веднага разбрал, че една от петте кутийки със звезден прашец липсва. Много се притеснил, защото му хрумнало, че си в беда и смяташ да я използваш срещу магьосниците на Събора. Влязал в стаята ти, за да разбере какво си намислила. Аз чух шум от твоята страна и реших, че си ти. Така той намери кутията.

Зигмунда кимна замислено докато поглъщаше поредно парче пай, а Елвира продължи.

- В първия миг щом го видях, се вцепених. Знаех, че е брат ти, защото въпреки че косата му е изпъстрена с руси кичури, много си приличате, особено по очите. Можех да затворя капака, но нещо ми подсказа, че ако е толкова проницателен, колкото твърдиш, няма да се откаже лесно. Тогава Зигфрид ме попита коя съм и аз побързах да го уверя, че съм твоя приятелка и че с теб си говорим чрез кутията. Умолявах го да запази тайната за себе си поне докато се върнеш от Събора! Той ми отговори, че ще прецени как да постъпи едва след като му разкажа всичко за себе си.

- А ти?

- Така и направих. Говорихме дълго, за родината ми, за семейството ми, за това как сме се запознали с теб. Той много се смя на опита ти да ме убиеш с огненото кълбо. Не прави гримаса, смешно си беше! И така, стана много късно, а накрая той каза, че все още не е убеден и ще трябва да чуе повече. На следващата вечер той ме чакаше да се появя. Трябва да призная, че аз също нямах търпение да го видя отново. За пръв път през живота си можех да споделя най-голямата си тайна, да разкажа за теб на друг човек, било то и брат ти.

- Обясних му, че си откраднала прашеца за мен – продължи Елвира. – А той... можеше да постъпи по хиляди други начини, но вместо това каза, че на твое място би направил същото. В същия момент погледна право към мен в огледалото и ... и...

Зигмунда тактично я остави да довърши сама.

- И в този момент разбрах какво си почувствала когато Алвин е оставил миелеле на писалището ти. Казах му, че сега знае почти всичко за мен, а аз все още не знам нищо за него. А Той ми обеща, че това ще се промени, ако се върна на другия ден.

- И ти се върна.
- И още как.

- Ето защо моят мил брат така бързо и внезапно се върна да живее у дома след Събора... а аз си въобразявах, че е защото му липсва компанията ми!

- Недей да ревнуваш!

- Не ревнувам... е, само малко – усмихна се Зигмунда. – Но обясни ми защо не ми каза нищо. Неговите мотиви ги разбирам. Пазила съм тайна от него за нещо, което можеше да му навлече проблеми със закона. Той ми го отвърна на удара... но ти защо не ми спомена нищо?

- Той ме помоли – каза простичко Елвира. – Така беше в началото. Ние не правехме нищо нередно. После мина време, а на мен все не ми достигаше смелост. Той вземаше назаем кутията, а ти не забелязваше. Какво можех да ти кажа? „Как мина денят ти, Зигмунда? А, впрочем, докато те нямаше, си поговорих с брат ти, както правим през последните няколко месеца.”

Магьосницата направи гримаса.

- А после решихме, че ако е било писано, ще разбереш. Най-малко от всичко, обаче, целях да нараня чувствата ти.

- Със Зигфрид се договорихме да си поделяме времето с теб. Виждам, че и ти го обичаш и няма да ви преча. Е, приятелки ли сме? – усмихна се Зигмунда.

- Приятелки завинаги – тържествено се закле Елвира. – И без повече тайни вече.

- Е щом е така, разкажи ми всичко. Всичко онова, което трябваше да забележа откак се върнах от Събора, а не забелязах.

И Елвира й разказа.

КРАЙ НА ВТОРА ЧАСТ