автор: boliarkabg

-Ох, Божеееее, Божкееее, защо Боже, на мене даде това чудо, с какво го заслужих?
Когато минавах напряко, през дерето, по витата пътечка, почти неизменно чувах този вопъл. Баба Тота все това нареждаше и аз не спирах да се чудя.
На малката зелена уличка беше само нейната къща. Уличката се спускаше напряко, слизайки от едната „главна” улица и стигайки до шосето за Живизлика. Ползвахме я всички от тая махала, че се стигаше бързо и по сянка. Мало и голямо.
Къщата на баба Тота беше тухлена. Една от първите къщи в половината на селото с нови червени тухли и по нов тертип. Не следваше балканджийските стари къщи. Не беше белосана и с черни черчевета на прозорците. Нейните бяха с кехлибарена дограма. Щото дъщеря й на баба Тота се беше зела с Дипломат, каквото и да значеше това. Женурките по блока говореха, че Дипломат това било наш човек в чужда държава. Живее на държавна сметка със семейството си по чуждите държави и защитава интересите ни, нашите, българските. „Ами хубаво - думаха хората - нека и нас ни знае света, не сме ний случайни хора.” - и без капка мързел или хитруване се трудеха по кооперативните нивя.
Ние, малките, денем оставени на себе си и наръките на нашите, шетахме не само по дворовете и пред къщи на улицата. Поне половината село и мерата от края му беше наша. Все имахме „работа” нагоре-надолу. Та, ходейки до долния магазин да си купим я марципан, я гофрети или някоя „чайка” за 5 стотинки или продадено яйце, на връщане, за по-бързо минавахме през дерето. Покрай баба Тота. Зад тяхната вечно залостена врата чувахме виковете и воплите на бабата, и крясъците на нейните внуци -софиянчета. Те именно бяха децата на Дипломатите. Кой знае защо лятно време тези деца изкарваха при баба си, на село. Не стига че деца на Дипломати, не стига,че софиянчета на онова време, ами и на село. Баба Тота, едра жена,със задух, се грижеше не само за внучетата си, а и за своя болен мъж. Шетнята явно й идеше повечко, но й тежеше и грижата за дипломатчетатата. Дъщерята и зет й бяха наредили да не излизат децата навън, по улици и дерета. Да не им се случи нещо далече от родителското дипломатическо тяло. Да бе, ама те пък, да си бъдат на село, на тая воля където съседските деца по цял ден кръстосват улици,сокаци, дерета и мера, да седят зад заключена врата? Роптаеха, караха се с баба си, наричаха я с обидни имена и по цели дни крещяха и правеха бели из двора. За чудо и приказ на всички комшии, деца и съселяни. „Каква файда, че на на Тота дъщерята женена за Дипломат? Децата й бетер циганите. Крещят, отговарят се на баба си, лоши деца ,ейййй” - цъкаха минаващите край къщата. Недоумяваха в ония години добродушните и обикновени жители на селото как тъй децата на дипломати хора ще са такива проклетии и хулигани. Все ни даваха за пример лошотията на тия деца и все ни казваха :”Слушайте, да не станете като внуците на Тота!”
Ние пък, обикновените селски деца, дето даже не знаехме точно какво значи да си дете на Дипломат, минавахме бързешката и на пръсти край красивата къща на баба Тота.На ум си давахме обещание никога да не ставаме деца на Дипломати, за да не страдат нашите баби. Да не излагаме родителите си и да не ги огорчаваме. Защото да си дете на Дипломат сигурно не е лесна работа.

Милка Маркова