автор: tzvetcomarinov

Дарцеус през това денонощие за втори път си пожела да забие меч в тялото на гадняра от Лациум. Приседна отново върху нара не толкова да си почине, защото не чувстваше никъде умора. Отколкото, че нямаше сили за нищо след онова, което
чу преди малко.
Към него беше пристъпил войник, принципат от другата фаланга. Познаваха се, но само донякъде и не бяха стигнали чак до някакво, дори скромно приятелство.
- Имаш ли?
Пехотинците често си отслужваха с дребни предмети и части за снаряжението. Трябвала му някаква скоба - халкичка, защото неговата се скъсала и изгубила. Последствията от това опитните легионери знаеха много добре и винаги обръщаха внимание около последствията на новобранците. Хлабината на раменната плоча скоро загризваше останалите халки дето я прикрепят, ако продължава да е все така свободна на едно или още по лошо, на няколко места.
Тракиецът имаше такива и веднага се зае да потърси в торбичката, но и бързо се досети. Не е това главната причина за поисканата услуга. Принципатът не закъсня да го потвърди. Щом прецени, че не ги слушат останалите в помещението, побърза да каже:
- Не знам кога и как си настъпил италиецът от Лациум, но все души около тебе. Внимавай, защото е човек на центуриона. И на офицерите може да направи лошо, а какво остава за нас, простите войници.
- Аз не знам защо, а не съм го и забелязъл. - Дарцеус каза така, защото не успя да прецени, колко усилия хвърли за да придаде повече безразличие на своя отговор. - Той с кого ли не е такъв.
- Вярно е - изрази веднага съгласие пехотинецът, - но с теб особено много бие на очи. - Сигурно и други войници вече са ти обръщали внимание.
- Не са - отрече Дарцеус, а това си беше съвсем наистина така.
Знаеше отдавна, че го приемат за единак във фалангата, а такива не ги търсеха за приятели. Той си бе избрал поведение в легиона и нямаше намерение да отстъпи от него. Другият вероятно прецени, че е казал онова за което беше дошел и си тръгна. И той като всички по-стари и опитни войници, сигурно имаше резервни телчета за ризницата, но бе търси и намерил повод за да дойде.
Вроденото чувство за предпазливост караше Дарцеус да не бърза в преглъщане на чутото. Имаше много правда в изреченото от пехотинеца, но защо достигаше до ушите му. Дали не искаха да стане по-предпазлив или го накарат да се откаже от нещо. От какво? Смяташе, че не е дал повод на никого за своите все още мъгляви намерения. Не беше споделял нищо около това дори с приятелят на конете.
излишно бе да се терзае повече около неяснотите. Нали го предупредиха, какво повече трябва да иска от другите войници. Ще бъде от тук нататък по-внимателен и толкова. Макар, че още снощи кръвта из вените му се разбунтува и прикани да забие меча в снагата на Ксентий. Сигурно щеше да го направи, ако разумът в момента не бе го спрял. Може би все пак не биваше да го послуша, но е вече късно за връщане назад. Няма това да помогне с нищо.
Крачеше върху потъналата в червеникав полуздрач крепостна стена откъм Дунава и сякаш не знаеше защо го прави. Ах, да, спомни си. На пост е. Вторият принципат го чака сега до източната порта и когато се срещнат, оня ще тръгне вместо него насам. Само това ще правят чак докато настъпи времето за смяната им. Дежурен офицер тая вечер е Луций Хорига, приор от другата фаланга. Войниците знаеха, че не е от натегачите и можеха да носят оръжието и снаряжението си малко по-отпуснато. Рядко принципати вървяха по стената като постови, но от две - три седмици, комарите изглежда хапеха по-настоятелно тялото на центуриона, щом награби опитните войници от легиона за повече дежурства вместо младите. Принципатите не реагираха и чак толкова зле срещу промяната в традицията. Нали това им внасяше разнообразие и намаляваше скуката на делниците.
В един миг Дарцеус чу приглушен вик, който го сепна така рязко, сякаш изведнъж бе съзрял войн от даките с меч в ръката и едва на крачка от себе си. Не можеше да сбърка, идваше той от гърлото на Хортенсиас. В по-спокойни минути или когато беше изтегнат върху постелята, мислеше за нея като момиче без име. Изчезваха всички ония белези по които може да се твърди, че тя е от мизите. Когато собственият му вътрешен глас се надигнеше на протест срещу нейното пленничество или преминеше в близост до решетката, тогава викаше й в разума си - Хортенсиас. Името, което избра и не срещна възражения.
Опитният слух на ловец и войник за пореден път не го подведе. Фигурата на мизийката се мярна между двете постройки. Вървеше или по-скоро я караха да го прави. Защото през крачка - две и девойчето забиваше някоя от босите си пети с надежда, че така ще спре да отива по-нататък, но това изглеждаше непосилно. Една войнишка ръка толкова високо беше извила нейната зад гърба, че дори само леко повдигане правеше болката още по-силна от оная, която я очаква. И тогава пленницата сякаш се предаваше. Прегъваше изпънатия крак в коляното малко за да направи следващите няколко крачки. Докато болката в ръката и рамото отслабне а тя събере отново сили за съпротива. Принципатът Ксентий от Лациум я отвеждаше при центуриона.

Цветко Маринов