автор: riiva

Екливият звън на ножа по стъклената чаша проникна в шумната какафония от човешки гласове и постепенно се извиси над веселите смехове и грубовати закачки.
- Да вдигнем тост за рожденика. – Наско се усмихна с широката си бяла усмивка и вдигна чашата. – Наборе ...

Нетърпеливо дрънна ножа в чашата да респектира и последните жужащи гласове.
- Наборе, да хилядиш! Господ здраве да ти дава, от късмет да не се оттървеш и щастието от къщата ти да не излиза! А догодина на сватба да ни поканиш, пак да пийнем, да се видим. Ха, наздраве!

Той вдигна чашата си към Лазар и на един дъх гаврътна ароматната леденостудена ракия. Широкото му лъснало от пот лице грееше като месечинка върху късото тантуресто тяло. Добър беше и верен приятел. Лазар свенливо се усмихна и с жест вдигна своята чаша към тънките си устни. Не му се пиеше, макар че поводът бе негов. Искаше да се зарадва, да се отпусне, но тежките мисли натискаха раменете му като огромен товар и не му даваха да се усмихне. Това беше последният рожден ден, който празнуваше с колегите си, догодина го чакаше пенсия. Вярно, дотогава щеше да има и други поводи за веселба, но нямаше да са негови. Стоеше си кротко на стола и им се радваше. Масата беше отрупана като за посрещане на много гости, макар да се бяха събрали едва десетина човека. Мезета, салати, хлябове и топли питки, хайвери, различни масла и много алкохол. Ракията беше домашна, пазена три години за този ден. Цял ден я беше държал в хладилника за да добие онази заскрежена чак изгаряща гърлото сладост, както Наско и Кольо, другият изявен дегустатор в колектива, обичаха. Заслужаваха и повече да беше купил, но и така щеше да има храна в офиса за цяла седмица. Беше работил в тази фирма двадесет дълги години и повечето познаваше още от първите си години тук.
- Ей, рожденика, какво си оклюмал такъв? Я ставай да се поразкършим, да им покажем на тия олигофрени – дамите ще ме извиняват – как се танцува на шестдесет и три години!

Наско скочи и се дотъркаля до празното място между двете маси, нарочено да стане дансинг, ако на веселяците им се дотанцува. Подскачаше несръчно, въртейки голямото си шкембе и поклащайки в ритъма глава. Беше комично, но се правеше с толкова хъс и ентусиазъм, че Лазар не се сдържа и широко се усмихна. Останалите зевзеци от групата веднага се включиха, а жените им ръкопляскаха. Купонът се вихреше с пълна сила. Към осем вечерта намалиха малко децибелите и седнаха да разрежат тортата и да отдъхнат малко. Лазар послушно духна двете дебели свещи – шестица и тройка, достойна възраст, която навремето му се виждаше приятно далечна и безопасна. Въздъхна, най-после щеше да разполага с цялото си време само за себе си и за жена си. Децата бяха пораснали, с Тина можеха да се разходят, да попътуват.

Лазар цял живот беше пестил, дъщеря имаше за женене. Той беше бащата на булката, редно беше той да плати веселбата и всичко. Със сватовете малко се бяха сдърпали по въпроса, имали повече възможности, заможни били, по-лесно било те да платят. Лазар се примири и се отдръпна - за доброто на младите. А и Люси проведе сериозен, и ако се замислеше унизителен за един баща, разговор с него и той омекна. За „Принцесата на тати„ беше готов на всичко. С Тинка щяха да идат я до Гърция, я в Полша, Чехия. Искаше й се на жена му да види нови места, нови хора, а Лазар обичаше и глезеше и нея като дъщеря им. Обичаше я всеотдайно и мълчаливо, както и в деня, в който я видя за пръв път. Лазар никога не каза на Христина, че я обича, не й направи комплимент, изненадващи подаръци, но й се отдаде без думи, без патос, за цял живот. Отдаде се на всички тях – жена си и двете си деца, и не остави нищо за себе си. Те бяха важните, а чрез тяхното щастие беше щастлив и той.
Беше му дошло време да се погрижи за себе си. И щеше да започне от тази вечер. Колегите му поднасяха подаръците, тупаха го по раменете и го гледаха в очите – ще се зарадва ли, ще ги хареса ли. Бяха се постарали много и Лазар разглеждаше с детинско учудване чудесата на техниката, които му бутаха в ръцете. Повечето дори не беше ги чувал. Малките сувенирчета въртеше с умиление в ръцете си, те поне му бяха познати и близки, но пълнеха очите му със сълзи. Поднасянето на подаръците сякаш засили тъгата, която го изпълваше цял, а не знаеше как да прогони. Ръката му по-често отскачаше към бутилката с ракията и пълнеше чашите наред без да пропусне своята. Другите, и те като че се налудуваха и повече се заседяваха на масата.

Семейните отдавна си бяха тръгнали, кой дете, кой мъж, жена да си види. Лазар седеше, заобиколен от най-близките си и му беше някак уютно и топло сред тях. Жените скочиха да измият чиниите и приборите, чуваше едва доловимо оживения им весел говор от кухничката оттатък. Мъжете на масата се надпреварваха да си разказват позабравени истории и смешни случки от миналото, от идването на Лазар във фирмата, от работата, от други паметни поводи за веселба, които бяха преживели заедно. Той се усмихваше на шегите им и все така не говореше, но постепенно мъката, която го беше стиснала в гърдите, се отдръпна да направи място на приятното едва доловимо замайване от изпития алкохол. Говориха и се смяха, докато сивкавия рехав сумрак на ранната привечер не се разтопи в дълбокото тъмновиолетово на топлата лятна нощ. Заедно събраха чувалите с боклука от забавата, почистиха масата и неохотно се разотидоха на групички от по двама – трима.

Стиснал във всяка ръка по една пълна найлонова торба с боклук, Лазар вървеше до Гинчето, нисичка и кръглоока, и слушаше лъкатушните извивки на дълбокия й алт, толкова неуместен за ръста и крехката й фигура. Сам беше предложил да я изпрати до вкъщи. Не че, беше далече, на три пресечки от службата, но не му се щеше да я пуска сама в съмнителната безлюдност на възтъмните тесни улички до дома й. Щяха да изхвърлят чувалите в контейнера на ъгъла и да се поразходят в освежаващия хлад на доста напредналия вече час от нощта. Поговориха пред входа на блока, където тя живееше, и Гинчето признателно усмихната, се шмугна в слабо осветения вход, изкачвайки стъпалата по две наведнъж. Лазар изчака да я види как му махва от терасата на нейната стълбищна площадка и бавно се отправи към най-близката автобусна спирка за вкъщи.

Вървеше тежък и умислен, потънал в себе си, сега, когато най-после бе останал сам в този предълъг ден, затова в началото не разбра какво беше и откъде идваше пронизителния звук. Звънливия трясък на счупено стъкло, острия раздиращ мозъка човешки писък, свистящо триене на гумите по асфалта и ръмжащия рев на двигателя, замиращ в далечината, нахлуха в съзнанието му внезапно и стъписващо. Лазар остана няколко мига на място, зашеметен в последвалата почти пълна тишина. После хукна, звуците бяха дошли от съседната пряка. Стигна до мястото със свирещи гърди и блъскащо във вените сърце. Част от него, винаги хладна и дистанцирана от събитията, сухо отбеляза, че това беше първото осезаемо проявление на новата единица в годините му. Беше вече старец и не би трябвало да тича така, дори животът му да зависеше от това. Стигна до мястото и спря като закован, широко отворил уста в инстинктивен опит да поеме повече въздух и с разширени ноздри.

На улицата лежеше в неестествена поза младо момиче, от устата и слепоочието й се стичаше тъмночервена гъста кръв. Едва ли беше на повече от двайсет години, най-много двайсет и една. Лежеше по гръб, а изкривените й крака и ръце й придаваха вид на захвърлена счупена кукла. Виждаше се ясно дебелата черна диря на автомобилните гуми, свършваща на милиметри от потрошеното тяло, резкия завой встрани и избледняването й нагоре по улицата. Лазар стоеше треперещ на метри от нея и през шумните тласъци на кислорода в дробовете му можеше да дочуе глухото хъхрене на кръвта в гърлото й. Усети как ужасът се наслоява в душата му и дърпа със страшна сила краката му назад, към светлата безопасност на уличната лампа пред блока на Гинчето. Той не беше виждал агонизиращ човек през живота си, а тук с всяка клетка на тялото си можеше да почувства невидимото присъствие на смъртта, почти осезаемото оттичане на живота от бледото изопнато лице на девойката.

Боже, ще се задуши! Ще се удави в собствената си кръв! … Какво да прави? … Да я вдигне? Не, не бива, може врата да й е счупен. … Бедничката! Миличката, как е легнала там като счупена паничка … Помощ, трябва да извика помощ! Кого да вика? Кого?? Лазар се защура около нея, пристъпваше протегнал ръце да я обърне, после се отдръпваше безпомощен и колеблив. В отчаянието си се завъртя с разперени пръсти към околните малки кооперации. Прозорците грееха в мека жълта светлина, сенки присветваха от включените телевизори, парата от къкрещите тенджери по изнесените на остъклените тераси готварски печки се точеше бяла и кълбеста нагоре по стените. По челото му изби гореща пот от безсилие и смут. Не можеше да не са чули трясъка, той го чу през цяла пряка. Защо не слизаха? Защо! Като през мъгла се обърна към момичето, клокоченето в разранената й уста се бе усилило. Нещо в него се пречупи и той се втурна към тялото. Коленичи надвесен над нея и се взря в изсветлелите от болката очи.

Толкова е млада, толкова млада. Като неговата Люси! Мъничка такава една, като пречупено крилце лежеше на асфалта. Кръвта се стичаше по брадичката й, преливаше отвъд ръба на пухкавата долна устна. Лазар погали с трепереща ръка студената й буза. Сам трепереше, неспособен да я задържи, да хване процеждащата се с капките черна кръв душа и да стиска, да стиска, докато ръцете му не посинеят и смъртта не отлети като злокобен черен облак. Хлипаше от безпомощност и напрежение. Сълзите се сливаха с потта и капеха по ръцете му, прегърнали скованите й неподвижни пръсти. Внезапна ярка мисъл го заслепи и разсече мислите му като светкавица. Той трескаво зарови по джобовете си и след продължило сякаш цяла вечност тършуване измъкна мобилен телефон. В мократа му нестабилна ръка слушалката се въртеше и изплъзваше, а трескавите движения на пръстите доведоха до няколко неуспешни опита да повика линейка. Дано да не е закъснял! Дано … Колко ли време е минало? Час, два … Нямаше представа, в главата му времето, изминало между момента, когато спря, залитащ и останал без дъх, пред умиращото момиче, и набирането на 112, изглеждаше разтегливо и нереално като сън.
Отсреща вдигнаха. Лазар чуваше гласа си, изтънял до фалцет, объркан, паникьосан, но контрола върху събитията и самия него неумолимо му се изплъзваше. Гласът в слушалката, успокояващ и уверен, даваше инструкции, но той не слушаше. Виждаше само нея, захвърлена на пътя, зъзнеща в счупената си кутийка от разкъсана плът и кости. Захвърли телефона и отново се приведе над нея. Лицата им почти се докоснаха, Лазар обхвана нейното в дланите си, вгледа се в черните хлътнали очи. Говореше й, говореше гласът му, говореха очите му, блестящи, пълни с воля за живот, впити в нейните, изстиващи, помръкнали, от които животът изтичаше. Тя трябва да живее, млада е, не бива да се отказва. Трябва да го чуе, да следва гласа му. Той ще е тук, при нея, няма да я остави, докато не дойде линейката. Нека хване гласа му, да си представи, че той е спасителен пояс и я дърпа назад, към брега, където ще може да си почине…

Нова вълна от хрипове разтресе тялото. Лазар млъкна, изтощен от усилието да я задържи при себе си. В очите й искрицата воля избледня и изгасна. Една сълза безшумно се търкулна изпод дългите клепки. Той изстена, пусна безжизнената длан и сложи своята на сърцето й. Туптеше. Слабо, почти незабележимо, но туптеше. Не знаеше какво да прави, целият му житейски опит, пораснал с една година тази вечер, не можеше да му даде отговор, сламка, за която да се хване. Лазар не се запита, защо бе позволил тази катастрофа, която нямаше нищо общо с него, която не беше негова, да го въвлече и удави в собствената си трагедия и безвъзвратност до степен такава, че да забрави всякаква предпазливост и разум. Щеше да се запита по-късно, много по-късно, да си задава въпроси и да затъва все повече в самосъжаление и вина. Но тогава не знаеше какво ще се случи, не мислеше да бяга. Ако знаеше, щеше да тича, да тича с всичка сила, да се спаси от това място и никога повече да не позволи на спомена да тревожи неспокойните му сънища.

Там, на асфалта можеше да е неговата дъщеричка. Неговата Люси! Това момиче… то не беше много по-малко от Люси. Тялото на момичето и образът на дъщеря му се сляха в едно пред премрежените му от сълзи очи. Неговата принцеса лежеше там с озъбена кървава уста и се бореше като премазано пиле за глътка въздух. Той рязко се наведе, обхвана крехкото тяло със силните си дълги ръце и го обърна настрани. Кръвта изтече от устната й кухина и носа й с два звучни плясъка. Момичето потрепна, въздухът нахлу в дробовете й раздиращо и мощно. Сълзите му отново потекоха, този път от облекчение. Седеше на колене до нея и се олюляваше, положил закрилнически ръце върху девойката. Около него се движеха хора, стъпките им отекваха с грохот в изтощеното му съзнание, нощта пулсираше, нацепена от мигащи червени светлини и виеща сирена. Лазар затвори очи, прекъсващите светлини бодяха изранената му ретина. Почувства като на сън твърди ръце да обхващат раменете му и почти влачейки го да го водят някъде, където имаше тишина и светлините не бяха така ярки. После светлините изчезнаха и под клепачите му се разстла мрак, черен и непрогледен.

Събуди се с болезнено замаяна глава и горчиво – метален вкус в устата. Жена му Тина стоеше приседнала на пода при главата му, положила едната си тънка китка под бузата му. Другата й ръка лежеше върху неговата и кротко я галеше с малките нежни връхчета на пръстите си. Лазар отвори очи, светлината на нощната лампа, неприятно гореща преди, избухна като ярък пламък в незащитените от клепачите зеници. Той изохка и прикри очи със свободната си ръка. Защо имаше кръв по ръцете му? И по дрехите му? Споменът нахлу в съзнанието му с разсичаща яснота и той се сви в леглото, обхванал двете си рамене с ръце сякаш в несъзнателен опит да се защити. Тина стисна по-силно ръката му.
-Жива ли е?
-Да… в болница е. Бори се за живота си, но е жива. – Тина замълча, чудеше се дали да му каже най-страшното. Не знаеше какво се беше случило с мъжа й там, на онази тъмна улица, какво общо имаше той с непознатото умиращо момиче, но той го бе приел толкова лично, тя можеше да види страданието му. Имаше време, щеше да му каже до какво беше довела намесата му. По-късно.
-Люси? – той преглътна. – Тя … добре ли е?
-И тя е добре. Поспи сега, аз ще бъда до теб, ето тук, и ще чакам да заспиш.

Той се усмихна и облекчено отпусна глава на възглавницата.

Лазар понесе много тежко новината за осакатяването на ранената девойка. В първите дни лекарите дори не даваха надежди, че ще оживее. Беше в кома, на апаратно дишане, с множество фрактури на черепа, счупени долни крайници и разкъсни рани по цялото тяло. Роднините бяха информирани, че е установена и тежка фрактура на шиен прешлен, но нищо не може да се каже, докато тя не излезе от комата и не свалят гипса от краката й. Лазар не посмя да отиде в болницата. Звънеше по телефона и така се осведомяваше за състоянието й. Лекарите и сестрите никога не му отказаха информация, участието му в злополуката се беше превърнало в медийно събитие. Тази известност в никакъв случай не му допадаше, спомена за страха, който бе изживял в онази нощ, се смесваше с облекчението, че все пак е жива, и със стигащите да жестокост и мазохизъм самообвинения, че именно поради това негово участие тя можеше да остане парализирана.Този взривоопасен коктейл от чувства и емоции му се щеше да запази за себе си, далеч от настойчиви въпроси и жадни за сензации очи.

Лазар сам не знаеше какво да мисли, как да подреди чувствата си. Беше объркан и все пак над всичко оставаше страха - ужасния, смразяващия страх, че бе навредил на това момиче повече, отколкото беше помогнал. Не му оставаше друго освен да се моли. И да се завърне в нормалните релси на спокойното си ежедневие. В началото колегите му изразяваха натрапчиво възхищението си от него, гледаха го със светнали очи и искаха подробности. Постепенно усмирени от странната му резервираност и болката в очите и свитите вежди при споменаване на катастрофата те спряха да го подкачат и разпитват и случаят някак естествено потъна в забвение. Дори не коментираха зачестилите му телефонни разговори или новопридобитият навик да остава до късно на работа, дълго след като последният човек отдавна си беше тръгнал. Какво правеше тогава, останал сам в прашната атмосфера и мириса на пълни с тонове хартия класьори и тихо жужащи компютри, никой не знаеше, не го и питаха.

Следва ...