Продължение на част 2
- Виж какво нося, Зигмунда!
- Сладкиш? Дай го тук. О, много е вкусен!
- Казва се пандишпанова торта Мадейра. Ядем я с чая.
- Вашият чай не ми харесва.
- Знам. Затова съм ти донесла друго за пиене.
- Нана, и аз имам нещо за теб.
- Не е паладуна, нали?
- Не, не е паладуна. Но първо ти!
Елвира постави малка стъклена бутилка на дъното на кутията. Зигмунда я хвана за гърлото между палеца и показалеца си и бавно прочете буквите на червения етикет.
- Соса Сола?
- Кока кола.
- Не е оцет, нали? – попита Зигмунда подозрително.
- Прилича, но не е. Сладко е.
- Не става. Има ...как се казва?
- Капачка. За да не тече от мен към теб. Не! Само не я удряй! Ще се счупи.
- Верде, окали холае сте.
Елвира вече привикваше със способите на Зигмунда. Магьосницата размекна металната капачка като масло с магията си и я свали от бутилката. Помириса кока-колата и сви подозрително ноздри.
- Газирана напитка. Хубава е! Опитай!
Зигмунда надигна бутилчицата и отпи. По гърлото на момичето се разля хладна, леко гъделичкаща течност с наситен сладък вкус, който гасеше жаждата като магия. Магьосницата нагълта остатъка на един дъх и накрая надникна с едно око в бутилката, за да види дали не е останало нещо на дъното. Като изпи и последната капка, тя блажено се усмихна на ухилената Елвира.
- Кока кола, а? – измърка Зигмунда и шумно се оригна.
Елвира не можеше да спре да се смее.
- Най-хубавото за пиене – продължи магьосницата. – По-хубаво от сладкиш.
- И сладкиш ти нося. Сама го направих!
- Наистина?
Елвира пусна в кутията втора бутилка с кока кола и голямото парче сладкиш завито в салфетка. Магьосницата изпадна във възторг.
- Колко жалко, че не може да копирам.
- Не може ли? Защо не може?
- Изглежда добре, но на вкус ужасно с окали.
Зигмунда взе шепа пръст от саксията на цветето до прозореца, фокусира се и черната маса се превърна в парче торта Мадейра. Магьосницата го зави в същата салфетка и го изпрати на приятелката си.
- Виж сега.
Елвира захапа крайчето на сладкиша и едва не се задави. Имаше гъбестата структура на обикновен пандишпан, същия цвят, въобще на вид беше невъзможно оригиналът да се различи от копието. Само че сладкишът в ръцете на Елвира нито мирише на храна, нито се различаваше на вкус особено от проваления й опит от предния ден.
- Разбирам. Затова не можеш да си направиш хубава храна по втория начин.
- Какво е втори начин?
- С магия. С окали.
- Да.
- Но защо трябваше пръст за сладкиша?
- Това е еликастум. Еликастум е лесно. Еликастум е … от едно в друго. Разбираш ли?
- Трансформация. Ще си запиша.
- Еликастум от камък в храна трудно. От пръст или дреха – лесно. От нищо… много, много трудно. - Зигмунда отдели една трохичка полепнала по дланта й и я показа на огледалото. - Мога само ето толкова и то много трудно.
- Защо е така?
Магьосницата се замисли как да обясни това с все още бедния си запас от английски думи.
- От нещо – нещо, еликастум, е лесно. От нищо – нещо, естерадум, трудно. Защо? Защото в света няма загуба. Естерадум вика ‘нещо’ от извън Магнус. Това е много, много трудно. Само най-великите могат.
- Разбирам.
- Ако е нормално за Магнус, е лесно. Виж сега.
Зигмунда се върна при растението с големите червени цветове и взе в шепа една пъпка. Замръзна на място за миг както правеше, когато прилагаше магията си, и пъпката се уголеми, разтвори се и разцъфна. Елвира подсвирна.
- Ето, това е лесно. Но да го накарам да говори – трудно. Може, но трудно. – Зигмунда облиза пръстите си, лепкави от пандишпана. - Твоят сладкиш много хубав. Кока-колата велика! Но и аз имам подарък за теб. Ето.
Елвира вдигна малка мека кесийка и дръпна лентичката, която я държеше затворена. Изсипа съдържанието на дланта си и беше нейн ред да ахне.
- Боже мили!
- Харесваш ли?
- Боже мили!! – очите на Елвира бяха широки като палачинки.
- Какво има? Не ти ли харесва пръстена?
- Но Зигмунда! Това е диамант!
- На кое казваш диамант?
- На това. На камъка! Боже мили! Огромен е!
- Не е голям, но го дадох на майстор да стане хубав. Значи го харесваш?
- Не мога да взема пръстена.
Долната устна на Зигмунда увисна и тя провеси нос.
- Не, ти не разбираш! На нашия свят този пръстен струва колкото ... колкото хиляди бутилки с кока-кола и сладкиши. С три такива камъка мога да си купя къща!
- А ако ти направя друг, ще ми пращаш ли кока-кола всеки ден?
Елвира се засмя.
- На Магнус твоят сладкиш струва повече от един диамант – увери я Зигмунда.
- Защо?
- Диамант лесен за мен! Сега ще покажа. Не се плаши. Ето, виждаш, това е дърво. - За миг то се запали и изгоря до въглен. Магьосницата взе въглена в ръце и той постепенно доби лъскавината и сивия оттенък на графит. После той взе да се свива и да губи цвета си докато стана съвсем прозрачен. Зигмунда здраво стисна камъчето в шепа и се фокусира. Когато отвори дланта си и я приближи към огледалото, на нея се виждаше диамант с размер на грахово зърно, койтопроблесна примамливо на светлината. Елвира едва не припадна.
- Груб е, но майстори на камъните ги купуват и ги правят хубави. Стават за бижута, за лампи, за готвене. Имаме много диаманти, но нямаме кока кола! Запази пръстена. Подарък е от мен.
След кратко колебание Елвира кимна.
- Благодаря ти. Не се сърди, не мога да го нося, но ще го пазя завинаги.
- И друг ще ти направя.
- А аз ще ти нося сладкиши.
- И кока кола!
- Хубаво е да имаш приятели – усмихна се Елвира.
- Много хубаво – съгласи се Зигмунда.
________
В следващата година и половина се утвърди един ритуал, който неизменно се повтаряше всяка седмица. Кога сама, кога с помощта на майка си, Елвира приготвяше поредния сладкиш в събота сутринта и в сряда след училище. С течение на времето освен десерти тя се научи да готви и супи, салати и основни ястия. Гордата госпожа Ридли постоянно хвалеше дъщеря си за кулинарните й умения, а сър Ридли неизменно се съгласяваше, че в близко бъдеще от Елвира ще излезе образцова съпруга и майка. Братята и сестра й бяха доволни, че в къщата винаги се намираше нещо вкусно за чая. Отначало родителите й все й напомняха да не прекалява със сладкото, но Елвира се радваше на отлично здраве и след време спряха да я поучават щом я видеха да отнася в стаята си половин сладкиш заедно с две бутилки кока-кола.
Това, което те не знаеха, беше, че Елвира рядко изяждаше повече от едно парче, а на кулинарните й произведение се радваше най-вече Зигмунда.
Особено тържествено двете момичета отпразнуваха 16-тия рождения ден на Елвира. Тя категорично отказа помощ от майка си и прекара цялата събота в приготвяне на четиристепенно меню за следващия ден. Никой не забеляза, че тя направи не две, а три торти или че част от печеното и сандвичите останали след гостуването на приятелките й мистериозно изчезнаха. В понеделник вечерта Елвира заключи вратата на стаята, застла тоалетка си с най-хубава си колосана покривка и нареди отгоре ястията в салфетки и малки чинийки. За да придаде на композицията завършен празничен вид, дори премести там букета си и запали свещ. Когато отвори кутията от сандалово дърво, Зигмунда широко се ухили срещу нея.
- Честит рожден ден, Елвира! Кюши куая муда мрефу на кафаникива!
- Благодаря ти! Беше вчера, но нали нямаше как да дойда.
- Добре ли прекара?
- Повече от добре! – Елвира стана и се завъртя около себе си. Доброто настроение струеше от нея.
- Разказвай, разказвай! А докато разказваш, виждам, че си донесла нещо…
Елвира вече пъхаше сандвичите в магическата им пощенска кутия.
- Нищо не ти убягва – засмя се тя. – Ето, това са сандвичи с риба тон и кисели краставички. Следващите са с пуешко месо, сирене и маруля. А виж тези как съм ги направила, като лице!
- Много те бива – каза Зигмунда с пълна уста. – Сега разказвай!
- Нали много исках да имам и аз радио като на Робърт. Татко ми подари радио! Ето го там върху скрина. Ей сега ще го пусна да чуеш. Чуваш ли, свири джаз!
- Вашата музика не ми харесва много, но ти завиждам, че можеш да я слушаш когато и където поискаш. Колко жалко, че на Магнус нямаме нито електричество, нито машини.
- Но имате окали – напомни й Елвира.
- Вярно е. Но за това можем да говорим друг път, покажи какво друго ти подариха!
- Мама ми подари тази рокля! Виж колко е хубава…
- Стои ти много хубаво. Прави те широка в раменете.
- Това е най-последна мода при нас.
- Много си красива.
- Иска ми се, но…
- И преди съм ти казвала, че при нас в Албедос и въобще на целия Магнус почти не се срещат коса и очи като твоите. Жените си купуват бои, за да изглеждат като теб.
Елвира силно се изчерви.
- Вчера следобед дойдоха на гости най-добрите ми приятелки от училище – бързо смени темата тя. –Клара Мъри, Сара Обрайън и Маргарет Прескот. И Мери Клеменс поканих също. Сервирах им напитките и сандвичите в градината, сега цветята са цъфнали и е много приятно навън. Прекарахме чудесно! Чакай, чакай да ти разкажа това. Мери е дъщеря на една вдовица, която работи като камериерка в града. Не могат да си позволят таксите на гимназията, но Мери спечели стипендия за добър успех тази година и сега учи при нас. Поканих я, защото е много умно и мило момиче, но е стеснителна и още няма други приятелки. Мама много я хареса, още повече, че Мери е шотландка по бащина линия. Почерпих ги с шоколадова торта, много вкусна стана, Само глазурата стана малко рядка, а аз попрекалих с количеството. Мери си изяде парчето и ... и облиза глазурата от чинията. Ние със Сара и Маргарет я зяпнахме, а тя като ни видя, се изчерви до корените на косата си. Клара, обаче, най-невъзмутимо взе своята чиния и направи същото нещо като заяви, че по-вкусна торта не е яла през живота си. Сара и Маргарет веднага и те облизаха техните.
- Така са спасили честта на Мери, нали?
- Може и така да се каже. При вас е прието да се яде с пръсти, но при нас това са лоши обноски. Само че Мери и майка й живеят много скромно и за тях двете е прахосничество да хвърлят дори троха от храната.
- Прахосничество си е – вметна Зигмунда с лукава усмивка докато огризваше коричката на поредния сандвич.
- Клара веднага се сети и я измъкна от положение. Всички си взеха по още едно парче. Много ми става хубаво като сладкишите ми се харесат! Като си тръгваха, сложих цялата останала торта в една кутийка и я дадох на Мери Клемънс. Казах й, че е добре дошла на гости и че за нея винаги ще се намери допълнително у нас. Милата, просълзи се. Смятам да я каня по-често.
- Ти си добър човек, Елвира. Приятелките ти от училище подариха ли ти нещо?
- Имам нов ръчен часовник, от тях е! А Мери ми подари тази книга.
- Вдигни я към мен да я видя по-добре. Какво пише…? Пътешествията на Гъливер?
- Да. Още не съм я започнала. Искаш ли като я прочета, да ти я дам назаем?
- Добре! Аз чета бавно на твоя език, но ще се справя. Я сега дай печеното насам и още една бутилка кока-кола.
- Остави място за десерта, ще ти стане лошо от преяждане.
- Няма такава опасност. Ние, магьосниците, използваме много енергия за работата си. Повече, отколкото ако бягаме, например. Освен това обожавам твоите гозби. Ставаш все по-добра!
- Благодаря!
- Аз също имам подарък за теб. И една изненада също. Първо подаръка. Честит рожден ден.
Елвира взе предмета от дъното на кутията. Беше нещо като кесийка от мека материя, която проблясваше на светлината във всички цветове на дъгата. Съвсем ясно си личеше, че изработката е магическа. Вътре в нея се намираше чифт обеци с шлифовани синкави диаманти с размер на лешници, оформени като висулки. Дъхът на Елвира спря в гърлото й.
- Сложи ги! Само ги допри до ухото си, сами ще застанат на място – каза магьосницата.
Елвира безмълвно го направи. Сякаш две слънца кацнаха от двете страни на главата й.
- Доста по-трудно е, но специално ги направих такъв син цвят, за да отиват на очите ти.
- Аз… Зигмунда, и уелската принцеса няма такива.
- Нито пък има за най-добра приятелка калима от друг свят!
- Да – усмихна се Елвира. – Съвсем права си. Удивителни са, каква красота! Жалко, че не мога да ги нося извън стаята си, но ще ги сложа при другите в кутията и ще си ги пазя завинаги. От всички, които си ми подарила до сега, тези са най-прекрасните. Благодаря ти.
- Радвам се, че ти харесват! Имам и една изненада. Виж това.
Магьосницата вдигна към огледалото някакво шишенце с пенлива течност. На лицето й се беше изписала усмивката на дете откраднало бисквити от килера под носа на баба си.
- Какво е това?
- Смешен еликсир! В кантората на Зигфрид получили поръчка за празненството на някакъв много богат търговец, който посрещал партньори от Рубедос. Клиентът искал да му приготвят нещо изключително специално, с което да впечатли гостите. Зигфрид имал друго на ум, но докато разработвал напитката, добил смешния еликсир. Двамата го изпробвахме заедно у дома една вечер, а аз прибрах за себе си бутилката и я пазя от известно време за този случай. Пие се от ето тези малки чашчици. Направила съм една и за теб.
Елвира изгледа течността предпазливо.
- Много е забавно, ще видиш! Погледни, наливаш си съвсем малко. И пиеш на един дъх.
Елвира взе миниатюрната чашка между палеца и показалеца си. Беше не много по-голяма от напръстник. Сипа си една глътка и се обърна към приятелката си.
- Сигурна ли си?
- Добре, ще го направим заедно. На три. Едно, две, три!
Елвира изсипа съдържанието на чашката в устата си. Течността миришеше слабо на цветя, но вкусът не можеше да се долови, защото неудържимо гъделичкаше гърлото и ноздрите. Момичето изпита желание да кихне, но вместо това се закикоти. Зигмунда също се хихикаше от другата страна на огледалото.
- Наистина е смешен този еликсир!
- А се прави от корен на килобе. Хайде пак! Наздраве!
След поредната глътка и спомена за паладуната на Зигмунда, двете избухнаха в смях.
- Като ме удари в ноздрите и твърдо решавам, че за нищо на света няма да пия повече. – Елвира наблюдаваше как гледката към лицето на Зигмунда беше заместена от тази към бедрото й, защото тя вече се търкаляше по пода и удряше с юмручета по пъстрия килим. От това й стана още по-смешно. – Обаче като ми мине и искам още.
- Все едно, че си глътнала на един дъх цяла бутилка кока-кола – съгласи се магьосницата. Сълзи се стичаха по бузите й.
- Стига си се гърчила така, ще ме умориш! – цвилеше в отговор Елвира.
- А аз само като те погледна с тази твоя рокля и ще се пръсна от смях.
- Не е смешна! Твоята дреха е смешна!
- Не е!
- Е!
- Не е!
- Е!
- Хайде да видим.
- Какво имаш предвид?
- Ами ти ми пусни твоята рокля. Все ще се събере в кутията. А аз пък ще ти изпратя моето саре.
Ако и двете не бяха пили от смешния еликсир, едва ли щеше да им хрумне да си разменят дрехите точно в този ден, но Елвира моментално одобри идеята и започна да се съблича. Останала по бельо, тя натика копринената рокля в кутията. Зигмунда през това време развърза една по една връзките на своята дреха и също я изпрати.
- Как се носи това сега?
- Нахлузваш през главата… нахлузваш значи обличаш. Стяга се на кръста и връзваш коланчето.
- Много ми е голяма, как се скъсява?
- Не се скъсява. Шие се специално, за да отговаря на размера на тялото ти. Тоест на моето. Наистина ти е много дълга. Явно си по-дребна от мен.
Зигмунда отново напълни малката чашка с еликсир и Елвира я последва.
- Наздраве!
- Наздраве!
Като течността загъделичка гърлата им, те отново се закикотиха.
- Как ти виси роклята само. Хахаха! Защо не стегнеш корсажа повече? Така е много по-добре. Ще затворя кутията за малко, за да се огледаш.
Лицето на Елвира изчезна от огледалото и Зигмунда се завъртя пред него облечена в копринената рокля. “Колко странни дрехи носят тези англичани,” помисли си тя и отчасти под влиянието на еликсира избухна в нова вълна от смях. След миг Елвира се завърна и вече се чудеше как се облича подобната на гащеризон дреха. Тя беше от много лека и ефирна материя, но беше огромна.
- Приличам на клоун от цирка – промърмори тя докато придържаше платката, готова да се свлече по краката й.
- Какво каза? Хихи, виждаш ли къде се връзва на кръста? Да, стегни го още – чакай малко, че ми стана много смешно. Сега завържи и връзките под гърдите. Ама че бюст имаш! Сега токата долу на панталонките. Тях можеш да ги пуснеш до земята или да ги носиш под коленете.
Въпреки че главата й беше като пълна с памук след поредната чашка смешен еликсир, Елвира започна да вижда смисъла в десетките коланчета, връзки и малки катарами. Тя ги пристегна едно по едно по краката и талията си и докато сарето прилепна към нея като втора кожа.
- Много добре ти стои – каза Зигмунда съвсем искрено докато надигаше чашката с еликсир за пореден път.
- Хихихихи! Без майтап? Приличам на немска наденица.
Коремът на Елвира вече я болеше от толкова смях, но тя не можеше да се спре като се оглеждаше пред тоалетката.
- Колко весело си прекарваме, Зигмунда. И колко жалко, че не можем да се видим наистина.
- Така е. Но кой знае, може би някой ден ще намерим начин.
- Остана по една глътка на дъното на бутилката. Да пием за този ден!
- Наздраве!
И двете изпаднаха в поредния пристъп на неудържим кикот. Елвира, все още облечена в екзотичното саре, с лакти подпрени на тоалетката, скри в шепи червеното си от смеха лице. Чак сълзи потекоха между пръстите й и закапаха по колосаната покривка.
В този момент на вратата на Елвира се почука.
- Елвира! – чу се гласът на майка й. – Защо си още будна? Радиото ще си е твое и на другия ден, спирай го вече и си лягай. Утре си на училище!
Момичето със сетни усилия на воля успя да се овладее, да запази гласа си спокоен и да отговори.
- Д-да, мамо. Ей сега. Спирам го и си лягам. Лека нощ.
Затиснала устните си в шепа, Елвира изчака майка си да си легне отново и върна вниманието си към приятелката си.
- Мама има право – отбеляза тя. – Утре съм на училище, но така ми се иска да си говорим до сутринта!
- Добре – въздъхна Зигмунда. – Само че първо трябва да си върнем дрехите. Твоята рокля не е толкова лоша, колко изглеждаше в началото. Да не забравиш да си свалиш обеците и да ги прибереш в кутията! Но защо първо не ми пуснеш онази шоколадова торта с бадеми и пая с череши, които си приготвила специално за мен…
Следва продължение...